Книгата на Георги Кулов ни отвежда към един малко познат свят, за да ни върне към вечния въпрос – колко знаем за човека до нас и колко сме готови да го разберем

Има хора, които живеят до нас, а сякаш не ги познаваме. Срещаме ги по улиците, разговаряме с тях, делим едно и също време и пространство, но понякога между нас остават невидими граници. Това не е защото непременно сме ги поставили съзнателно, а защото просто не сме направили усилието да ги прекрачим.

С определени уговорки непознатото винаги е пораждало определен страх, а страхът лесно се превръща в предубеждение.

Вероятно затова още в началото на книгата си „Хора на истината“ Георги Кулов прави едно признание, което всъщност съдържа смисъла на целия му разказ: „Реших да напиша тази книга, защото познавайки ближния си, преодоляваме страховете и предубежденията си спрямо него.“ Краткостта на изказа определя и неговата яснота, което е достатъчно. Всъщност тази книга не е само за алевизма, както не е само за една религиозна общност, за нейната история, обичаи, светци и тайни. Тя е една специфична книга за познанието като начин да преодолеем разстоянието между хората. Може би е книга за истината, онази, която всеки търси по своя път.

Едва случайно са поставени думите на Омар Хаям: „О, колко мъдреци поглеждаха с печал към този и онзи свят. И що? Без жал отнесе ги смъртта – безсмислени пророци, днес тяхна уста е пълна с кал.“

След това идват въпросите, които човечеството си задава от хилядолетия: Кои сме ние и откъде идваме, но и накъде вървим и какво ни движи напред? Отговорите винаги са различни, както и религиите са различни. Пътищата, които изминава, също са различни, но той си остава човек.

Георги Кулов тръгва към алевитите не като човек, който наблюдава отдалече. Той сам казва, че се е опитвал да проявява добронамереност към тях в работата си като музеен експерт и журналист. В крайна сметка достига до едно просто заключение: „Тайните се разкриват, когато има добронамереност.“ Всичко изглежда твърде просто, но човешките отношения имат своята характерна сложност и понякога не се подчиняват на определена логика.

Авторът не крие намерението си: „Опитах се да напиша популярно четиво за алевизма, което да стигне до широк кръг читатели и да разкрие истината за така наречените „хора на Истината“ и пътя към нея.“ Това е един неподражаем разказ за непознат свят.

Алевизмът е слабо познат в България. Георги Кулов го казва направо и посочва, че именно непознаването поражда множество предубеждения. После постепенно повежда читателя назад през вековете – към ранната история на исляма, към спора за наследството на пророка Мохамед, към Хазрети Али, към шиизма, суфизма, мистичните ордени и онези духовни и социални движения, които през столетията оформят алевитското разбиране за света. Ако си послужим с ненаучна терминология, то това е сложна история. История на религия, но и на власт, на преследване и оцеляване, на догма и мистицизъм, на непрекъснатото човешко търсене на справедливост.

За автора Хазрети Али постепенно се превръща не само в религиозна фигура, но и в образец за политическа и нравствена активност. Около неговото име се изгражда един свят от предания, чудеса, разкази и символи. Кулов не остава единствено в далечното минало, като по един интересен начин търси следите му тук – на Балканите, особено в Родопите.

Когато говорим и пишем за Родопите, то вече това не са далечни земи и събития отпреди столетия, а е България. Разказът за Източните Родопи, за хората, които пазят своята вяра, своите светилища и своите традиции, но отварят празниците си и за другия е онази неподправена история, която отсъства в книгите, които описват историята, икономиката или поведенческите модели на хората от този регион.

Георги Кулов разказва за големите събори – маета, на които са канени и друговерци: турци сунити, българи християни и мюсюлмани, роми. И пише: „Традицията повелява всеки да бъде нахранен от приготвената за празника свещена храна. Маeтата се превръщат в празници на братството и солидарността.“ Колко много смисъл има в тази традиция - да седнеш на една трапеза с човека, който вярва различно от теб, да споделиш храната си с него, да не го питаш първо какъв е, а да го приемеш като гост. Това е може би една от най-простите форми на човешкото разбирателство, едновременно и една от най-трудните. Векове наред човечеството прави точно обратното – първо пита кой си, на кого се молиш, към кой народ принадлежиш, а едва след това решава дали да те приеме.

Често книгата ни поставя пред сложността на  богословски понятия и исторически процеси, но зад тях постепенно се очертава една много по-разбираема идея, а именно Човекът, който търси Бога по различни пътища.

Суфизмът, който има важно място в историята на алевизма, поставя в центъра духовното познание и възможността човекът да достигне до Бога чрез вътрешно нравствено пречистване. Това търсене ражда различни школи, ордени, традиции, както и поражда конфликти, но ражда и близост.

„Обичай своя Създател!“ - трудно е да се намери религия, която да не може да разпознае себе си в тези думи. И вероятно точно тук е една от важните и основни линии в книгата – не да доказва коя вяра е по-истинска, а да търси онова, което свързва вярващите.

Оказва се най-лесно е да разделим света на наши и чужди, на вярващи и неверници, на християни и мюсюлмани, на сунити, шиити, алевити, на мнозинство и малцинство, но далеч по-трудно е да потърсим онова, което остава след всички тези определения.

Георги Кулов вижда в алевизма именно възможност за подобно приближаване. В заключението на книгата той пише: „Алевитското разбиране за исляма прехвърля мост между мюсюлманската религия и християнството. Тя търси допирните точки между двете съперничещи си световни религии.“

Мостът е точният образ, защото мостът не премахва двата бряга и те продължават да съществуват. Той просто позволява да стигнеш от единия до другия, без да се отказваш от своя бряг.

Книгата разказва и за страха. За необходимостта векове наред една общност да прикрива част от своята вяра, както и за принципа такия, който авторът определя като „благоразумно укриване на вярата“. Зад това понятие стоят човешки съдби, защото едно е да четем за преследвани религиозни общности в историята, а съвсем друго е да си представим човека, който не смее открито да каже в какво вярва. Съвсем логично тук разказът излиза от рамките на алевизма. Свободата на вярата има смисъл само когато включва и свободата на другия да вярва различно. Толерантността не означава да приемем различния, при условие че стане като нас, а означава да го приемем именно защото е различен.

Заглавието на тази книга е красиво. „Хора на истината“, но коя истина? Истината на религията, истината на историята, истината за една малко позната общност или онази по-голяма човешка истина, че независимо как наричаме Бога, всички преминаваме през едни и същи страхове, надежди, загуби и търсения?

В края на книгата авторът отново се връща към свободата, равенството и братството: „Алевитите вярват, че общността им ще се отвори напълно тогава, когато хората постигнат съвършенство и в света се възцарят свободата, равенството и братството.“

Вероятно съвършенството е недостижимо, но човечеството го търси откакто съществува и все не успява да го намери. Може би не е необходимо да чакаме неговото настъпване, за да направим нещо далеч по-просто - да опознаем човека до нас, да седнем на неговата трапеза, да чуем неговата история, да уважим неговия Бог, без да се отказваме от своя.

И когато тръгнем да търсим Истината, да не забравяме, че понякога тя не е някъде далече, а понякога стои срещу нас и това е човекът, когото все още не сме поискали да разберем.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ