За геополитическата недалновидност на част от българската десница, доктрината „Примаков“, руско-иранското партньорство и забравените предупреждения на Алекс Алексиев

Христослав Ангелов, Вашингтон

Преди две години, непосредствено преди президентските избори в Съединените щати, написах за Faktor.bg статия, в която поставих под съмнение геополитическата компетентност на част от българските десни и проатлантически активисти. Поводът беше превърналото се почти в догма убеждение, че Доналд Тръмп е контролиран от Русия, а отношението към него представлява своеобразен тест за принадлежност към демократичната общност.

Две години по-късно съм още по-убеден, че проблемът не е в отношението към Тръмп. Проблемът е в дълбокия

 дефицит на стратегическо мислене 

сред част от хората, претендиращи да представляват българския политически проатлантизъм.

Защото те сякаш не разбират една елементарна истина: българските национални интереси не се променят според това кой управлява Белия дом.

Нашата география не се променя на всеки четири години. Русия и Турция няма да преместят границите си, защото американските избиратели са избрали демократ или републиканец. Геополитическите уязвимости на България също няма да изчезнат с победата на предпочитания от нашите политически активисти американски кандидат.

Именно затова българската външна политика не може да бъде заложник на американските партийни борби.

България няма лукса да избира коя Америка харесва

Нека започнем с нещо очевидно.

Американският президент се избира от американските граждани, а не от политическите коментатори в София.

Разбира се, българските граждани имат пълното право да го харесват, да го критикуват или да го смятат за неподходящ. Но когато хора с претенции за политическо лидерство превръщат отношението към него в определящ критерий за българската външнополитическа ориентация, възниква сериозен проблем.

Съединените щати не са еднопартийна държава. Републиканци и демократи се редуват във властта. Никой не може да гарантира кой ще спечели президентските избори през 2028 година.

Каква тогава е логиката България доброволно да ограничава политическите си възможности във Вашингтон, като част от нейния политически елит се идентифицира безусловно с едната американска партия и превръща другата в противник?

Няма никакво значение дали президентът на Америка е републиканец, демократ или, хипотетично, внук на Малкълм Екс.

България трябва да умее да работи с всяка легитимно избрана американска администрация.

Това не означава безкритично подчинение на Вашингтон. Напротив — предполага достатъчно ясно разбиране на собствените ни интереси, за да можем да защитаваме позициите си дори когато не съвпадат с американските.

Но има огромна разлика между критиката на конкретно американско решение и превръщането на конфронтацията с цяла американска политическа партия в белег на българска политическа идентичност.

Примаков и парадоксът на българския проатлантизъм

През 90-те години руският външен министър Евгений Примаков формулира концепцията за многополюсен световен ред, противопоставящ се на американското глобално превъзходство.

В основата ѝ стои стремежът Русия да запази ролята си на велика сила, да ограничава американското влияние и да утвърждава международна система, в която Вашингтон не може едностранно да определя правилата.

Тази концепция се развива през следващите десетилетия, но основни нейни елементи остават разпознаваеми и в официалната руска Концепция за външната политика от 2023 година.

Ограничаването на американското влияние продължава да бъде важна част от руското геополитическо мислене.

И тук възниква един парадокс.

Част от българските активисти, които най-шумно се обявяват срещу руското влияние, възприемат политическо поведение, което би могло косвено да улесни една от целите на Москва — отслабването на политическите връзки между Съединените щати и техните източноевропейски съюзници.

Не твърдя, че тези хора съзнателно обслужват Русия. Нито че критиката към Тръмп сама по себе си е проруска.

Твърдя нещо различно: в геополитиката последствията от едно действие могат да бъдат противоположни на намеренията на неговия автор.

За Москва не е необходимо всички български политици да станат русофили. Благоприятно за нея би било България да остане формален член на НАТО, който не съумява да изгради устойчиво стратегическо партньорство със Съединените щати.

Ако българските проатлантически среди искат да водят последователна външнополитическа дискусия, трябва да разграничават американските партийни конфликти от дългосрочните интереси на България.

Иран — неудобният тест за геополитическата последователност

Последните събития около Иран поставят този въпрос с особена острота.

През януари 2025 година Русия и Иран подписаха 20-годишен договор за стратегическо партньорство. Той предвижда разширяване на военното, разузнавателното, икономическото и политическото сътрудничество.

Иран не е просто поредната държава, с която Москва поддържа дипломатически отношения. Той е важен руски стратегически партньор, предоставял и военни технологии, използвани от Русия във войната срещу Украйна.

В същото време Техеран развива балистични ракетни способности и ядрена програма, които от години предизвикват сериозни международни опасения.

През юни 2025 година Съединените щати нанесоха удари по ирански ядрени обекти. През февруари 2026 година последва нова американско-израелска военна кампания.

Една от официално заявените американски цели беше да се предотврати придобиването на ядрено оръжие от Иран и да се ограничат неговите ракетни способности.

Дали тези действия бяха законни, пропорционални и стратегически успешни, е предмет на основателен международен спор. Международната агенция за атомна енергия не беше установила действаща структурирана програма за производство на ядрено оръжие, а военната ескалация сама по себе си създаде нови опасности.

Но от българска гледна точка възниква и друг въпрос, който твърде рядко се обсъжда.

Какви биха били последствията за европейската и българската сигурност, ако Иран действително придобие ядрено оръжие?

Още през 2010 година НАТО предупреждаваше, че ирански балистични ракети с обсег около 2000 километра могат да достигнат територията на България, Румъния, Гърция и Турция.

Това не означава, че Иран възнамерява да атакува България. Но означава, че страната ни не е извън географския обхват на потенциална бъдеща ракетна заплаха.

Ако към подобни способности се добави ядрено оръжие, стратегическата среда в нашия регион би се променила съществено.

Какъв би бил европейският отговор? Каква роля биха играли европейските системи за противоракетна отбрана? И в каква степен сигурността на България би зависела от американски военни способности?

Това са въпроси, които не могат да бъдат отхвърлени единствено с политически оценки за Доналд Тръмп.

Особено интересно би било да се разгледат конкретните позиции на онези български десни и проатлантически коментатори, които осъждат американската намеса в Иран, но не отделят същото внимание на стратегическото партньорство между Техеран и Москва.

Има съществени аргументи срещу американските военни действия. Тяхната критика не е равнозначна на подкрепа за иранския режим.

Но ако един анализ изчерпва проблема с въпроса дали Тръмп е прав, без да оцени руско-иранските отношения, ракетните способности на Техеран и рисковете за България, той остава геополитически непълен.

Да си против Тръмп не е външнополитическа стратегия. Да си проатлантик не означава непременно да подкрепяш всяка американска война. Но изисква да разбираш защо американската военна и дипломатическа мощ има значение за сигурността на собствената ти държава.

Алекс Алексиев разбираше това

Покойният Алекс Алексиев беше сред българските анализатори, които разглеждаха националната сигурност не през призмата на политическите симпатии, а през реалното разпределение на силите.

В интервю за Радио „Фокус“, публикувано през 2018 година във Fakti.bg, той заявява:

„България би трябвало и тя да е в полезрението на САЩ.“

Тези думи заслужават значително повече внимание.

Защото Алексиев поставя въпрос, който българските политически среди твърде рядко си задават.

Не дали харесваме американския президент, а дали България представлява достатъчно значим стратегически партньор, за да присъства трайно в американските външнополитически изчисления.

Алексиев предупреждаваше за руското влияние, за съперничеството на големите сили в Черно море и за опасността българските зависимости да компрометират съюзническата ни надеждност.

Той не се колебаеше да критикува и демократически, и републикански администрации. Това обаче не променяше основното му геополитическо разбиране.

България се намира в регион, в който интересите на Русия, Турция, Съединените щати и европейските сили се пресичат. Тя не може да разчита единствено на добрите намерения на съседите си или на декларативната солидарност на съюзниците.

Страната трябва да притежава собствено стратегическо значение.

Именно това разграничение между симпатия към Америка и действителна стратегическа връзка с нея често отсъства от българския политически дебат.

А ако критиците на Тръмп са прави?

Нека направим един мисловен експеримент.

Да приемем, без да твърдим, че това е доказано, че критиците на Доналд Тръмп са напълно прави и политиката на неговата администрация към Русия създава сериозни рискове за Украйна.

Какво следва от това за България?

Трябва ли да се конфронтираме с Вашингтон? Да превърнем Републиканската партия в политически противник? Да поставим отношенията си със Съединените щати в зависимост от надеждата, че демократите ще спечелят следващите президентски избори?

Подобни изводи не следват автоматично.

България има интерес от запазването на украинския суверенитет, от ограничаването на руската агресия и от сигурността на европейския континент.

Но има и нещо, което не бива да забравяме.

Първата отговорност на българската държава е към независимостта, сигурността и благосъстоянието на собствените ѝ граждани.

Това не противоречи на подкрепата за Украйна. Напротив — силна и институционално устойчива България би могла да бъде много по-полезна както на Украйна, така и на останалите си съюзници.

Каква помощ можем да предоставим на партньорите си, ако самите ние не сме в състояние да защитаваме критичната си инфраструктура, да ограничаваме стратегическите си зависимости и да гарантираме надеждността на собствените си институции?

Националната сигурност не може да бъде заместена с международна солидарност. Двете трябва да се допълват.

Следователно дори при сериозни разногласия с американската администрация българската дипломация трябва да запазва каналите за сътрудничество и да търси областите, в които националните ни интереси съвпадат.

Какво точно може да предложи България на Америка?

Нашите политически активисти често разглеждат действията на Вашингтон през тясно българоцентрична перспектива.

Оценяват американския президент според това доколко политиката му отговаря на собствените им представи за Русия, Украйна, Израел или Иран.

Но Америка е глобална сила.

Нейните администрации трябва да съобразяват отношенията с Китай, сигурността на Близкия изток, международните енергийни пазари, световната търговия, технологичното съперничество и множество други въпроси.

България не е и не може да бъде центърът на американската геополитическа стратегия.

Следователно задачата ни не е да очакваме Вашингтон да приспособява глобалните си приоритети към българските тревоги. Задачата е да открием онези американски интереси, за чието реализиране България може да допринася.

Възможности съществуват.

Черноморската сигурност, отбранителната индустрия, енергийната диверсификация и защитата на критичната инфраструктура са области, в които българските и американските интереси могат да се пресекат.

Последните нападения с дронове срещу търговски кораби в Черно море показаха колко уязвима е сигурността на морските превози. Отговорността за отделните атаки не е окончателно установена, но рисковете за корабоплаването и регионалната инфраструктура са реални.

Паневропейският коридор VIII, свързващ Адриатическо и Черно море, също придобива стратегическо значение за военната мобилност на НАТО. Потенциалната му връзка с маршрутите през Кавказ, Каспийско море и Централна Азия би могла да разкрие допълнителни геоикономически възможности и да разнообрази транспортните връзки между Азия и Европа.

Това са само примери. Същественият въпрос е друг.

България трябва да се стреми не просто да получава американска защита, а да бъде държава, чието партньорство има реална стойност за американската сигурност и икономика.

Това е значително по-съдържателна основа за отношенията със САЩ от безкрайните спорове дали Доналд Тръмп харесва Владимир Путин.

Русия, Турция и цената на стратегическата самозаблуда

България е разположена на пресечната точка на геополитически пространства, чиито интереси невинаги съвпадат с нашите.

Руската политика се стреми към по-голямо влияние в европейската архитектура за сигурност и към ограничаване на американската роля в нея.

Турция е наш съсед, икономически партньор и съюзник в НАТО, но същевременно има собствени регионални интереси, които невинаги съвпадат с българските.

Двете държави не могат да бъдат поставяни механично под общ знаменател.

Но България трябва да бъде способна да защитава своята независимост и спрямо двете.

Колкото по-слаби са институциите ни, колкото по-големи са стратегическите ни зависимости и колкото по-непоследователна е външната ни политика, толкова повече възможности се откриват за външен натиск.

Затова патриотизмът не може да бъде равнозначен на политическа лоялност към Москва, нито проатлантизмът — на безусловна подкрепа за определена американска партия.

Българската история не започва през 1878 година. Нашата държавност, култура и национална идентичност имат собствено многовековно развитие.

Признателността към исторически събития не представлява безсрочен геополитически договор.

Но независимостта не означава и стратегическа самота.

За малка държава на нашето географско положение устойчивите международни съюзи имат огромно значение.

България има нужда от стратегия, а не от американски партийни пристрастия

Алекс Алексиев разбираше още една важна зависимост — между корупцията, икономическата уязвимост и националната сигурност.

В интервю, публикувано през 2019 година, той заявява:

„Корупцията тук е абсолютно пагубна за народа.“

Тези думи са изречени в контекста на българските икономически зависимости, но имат много по-широко значение.

Държава с корумпирани институции, непрозрачни стратегически договори и зависими регулатори трудно може да бъде надежден международен партньор.

Независимо колко пъти политиците ѝ декларират принадлежност към НАТО и Европейския съюз.

Независимо колко категорично подкрепят Украйна.

И независимо колко шумно осъждат Доналд Тръмп.

В крайна сметка проатлантическата ориентация трябва да се измерва не само с декларации, а и с действителната способност на България да защитава своята независимост и да допринася за сигурността на съюзниците си.

Затова искам да се върна към въпроса, който поставих преди две години.

Какъв точно е българският национален интерес?

Да участваме задочно в американските партийни конфликти? Да определяме кой американски президент заслужава политическото ни одобрение? Да се надяваме, че следващите избори във Вашингтон ще решат нашите проблеми?

Или да изградим държава, чието географско положение, институционална надеждност, отбранителни способности и икономически потенциал я превръщат в ценен партньор за Съединените щати — независимо кой управлява там?

България има нужда не просто от добри отношения с Америка, а от отношения, основани на трайни взаимни стратегически интереси.

Защото личните симпатии между политици могат да приключат с един президентски мандат.

Геополитическите интереси са много по-трайни.

Американските президенти идват и си отиват. България остава там, където географията я е поставила — между Черно море, Балканите и големите геополитически разломи на Европа.

И ако искаме страната ни да остане независима и сигурна, не можем да си позволим да подменяме националната стратегия с американски партийни пристрастия.

Българският национален интерес не се сменя с обитателя на Белия дом.

Христослав Ангелов,Крис Ангелов,българският национален интерес,САЩ,Алекс Алексиев,Доналд Тръмп