„Блуждаещи атоми с телефони в ръцете, които търсят лайкове и не могат да намерят място в кристалната решетка на обществото“. Така министърът на образованието и науката проф. Георги Вълчев описа проблема с младите хора на фона на поредицата тежки случаи на агресия и насилие през последните седмици.

Думите му очертават сериозен обществен проблем, но истинският въпрос е какво следва оттук нататък и какви конкретни мерки ще предприеме държавата.

Защото държавата не започва от нулата. В България от години има програми срещу агресията и тормоза в училище, обучения за учители, работа с родители, психологическа подкрепа и различни механизми за превенция. През учебната 2024/2025 година например по националната програма „Без агресия за сигурна образователна среда“ са били обхванати 16 364 ученици, над 1700 учители и близо 9700 родители в 54 училища.

Има и европейско финансиране. За 2026 г. МОН предлага 24 национални образователни програми с общ бюджет над 115 млн. евро, част от които са насочени към сигурна и приобщаваща образователна среда.

Има програми. Въпросът е дали има работеща система

МОН обяви, че ще направи преглед на съществуващите програми и мерки срещу тормоза, насилието и агресията в училище. Идеята е различните инициативи да бъдат обединени в една по-целенасочена програма. От министерството признават, че разпиляването на множество инициативи намалява тяхната ефективност.

Това е важна подробност. Тя показва, че проблемът не е само в липсата на действия, а и в начина, по който те се организират и оценяват.

Една програма може да включва десетки обучения, семинари и кампании. Самият брой на проведените инициативи обаче не показва дали насилието и тормозът са намалели.

За да се оцени реалният ефект, трябва да се знае с какъв капацитет разполагат училищата – колко психолози работят в тях, колко деца поема един специалист, колко често се работи с деца в риск и какво се случва, когато училището установи проблемно поведение.

Ключово е и как се проследяват тези случаи. Кой поема детето след първоначалния сигнал, как взаимодействат училището, социалните служби, психолозите и полицията и има ли механизъм за проследяване на резултата.

Именно резултатът е най-слабата част от подобна отчетност. Ако успехът се измерва основно с броя проведени обучения и обхванати ученици, това не е достатъчно. Трябва да се знае дали тези действия реално намаляват тормоза, насилието и рисковото поведение.

Има програми, за които има положителна оценка. Например съвместната програма на МОН и УНИЦЕФ „Стъпки заедно“ е оценена като успешна за създаването на по-позитивна училищна среда. Но отделни успешни модели не дават автоматичен отговор дали системата като цяло работи.

Колко струва превенцията?

Това е другата тема, която трудно може да бъде заобиколена.

По конкретна процедура за превенция и предотвратяване на тормоза и насилието и намаляване на агресията в училищата вече са финансирани проекти с европейски средства. А през 2026 г. държавата продължава да отделя значителен ресурс за национални образователни програми.

Затова обществото има право да знае не само колко средства се отделят, а и какъв е резултатът от тях.

Колко струва един превантивен модел, колко средства отиват за психологическа подкрепа, колко специалисти са назначени, колко са свободните места и колко деца реално са получили помощ?

Тези данни могат да покажат дали държавата изгражда работеща система или просто поддържа множество отделни инициативи.

А кой поема детето, когато училището вече не може?

Тук проблемът става още по-сериозен.

Учителят не е психолог. Психологът не е социален работник. Социалният работник не е полиция. А полицията не може да бъде превантивен психолог за всяко проблемно дете.

При тежък случай трябва да има ясна последователност – кой разпознава риска, кой оценява детето, кой работи с него, кой проследява случая и кой носи отговорност, ако проблемът се задълбочи.

Това предполага работеща връзка между институциите, а не прехвърляне на случая от една система към друга.

МОН, МВР, Агенцията за социално подпомагане и Държавната агенция за закрила на детето имат различни отговорности, но при дете в риск те трябва да действат като система. Същото се отнася и до родителите.

Ако тази връзка липсва, всяка отделна мярка остава само част от пъзела.

„Контрол“, но какъв?

Вътрешният министър Иван Демерджиев също говори за агресията и радикализацията сред подрастващите. По думите му държавата дълги години е абдикирала от част от задълженията си, а предприетите действия са били по-скоро формални.

Той посочи и работата по изцяло нов закон за противодействие на противообществените прояви на малолетни и непълнолетни, тъй като действащият закон е от 1958 г.

Демерджиев беше попитан и за евентуални ограничения за непълнолетни при използването на социални мрежи. Според него подобна мярка трудно би била приложима, тъй като ограниченията лесно могат да бъдат заобиколени. Затова той говори по-скоро за контрол.

Тук обаче „контрол“ трябва да означава конкретен механизъм, а не просто ограничение на достъпа. Става дума за възрастова верификация, реакция при съдържание, което насърчава насилие, работа по онлайн заплахи и проследяване на случаи, при които конфликтите в социалните мрежи се пренасят в реалния живот.

Това е особено важно, защото онлайн средата вече не е отделна от училищната. Тормозът, унижението и радикализацията могат да започнат в телефона и да завършат на улицата.

Европейският съюз също обсъжда по-строги правила за достъпа на деца до социалните мрежи. Европейската комисия подготвя подход, който включва ограничения за най-малките и по-силни механизми за защита на непълнолетните.

Затова за България предизвикателството не е просто да определи социалните мрежи като проблем, а да изгради работещ механизъм за защита на децата в тях.

Как се разпознава радикализацията?

Радикализацията е още по-сложна тема, защото изисква ясни критерии за оценка на риска.

Едно е дете да проявява гняв или агресивно поведение, друго е постепенно да започне да възприема насилието като приемливо средство. Между двете има процес, който трябва да бъде разпознат навреме.

Това изисква специалисти, които могат да оценят риска, и ясен механизъм за действие след това.

Разговорът сам по себе си не е достатъчен при тежък случай. Санкцията също не може да бъде единствената реакция, защото тя обикновено идва след като проблемът вече се е проявил.

Превенцията трябва да започва много по-рано.

Телефонът не е виновникът

Репликата за „блуждаещите атоми с телефони в ръце“ със сигурност е запомняща се. Но телефонът сам по себе си не обяснява агресията.

Той може да бъде инструмент за тормоз, унижение, радикализация и организиране на насилие. Може да превърне конфликт между две деца в публично зрелище за стотици или хиляди други.

Ако държавата сведе проблема единствено до телефона, рискува да пропусне причините за поведението.

Сред тях могат да бъдат семейни проблеми, изолация, тормоз, липса на подкрепа, поведенчески трудности, липса на принадлежност, групова динамика, онлайн общности, които нормализират насилието, както и липса на навременна реакция от възрастните.

Затова и фокусът на МОН върху семейството като партньор на училището е важен. От министерството вече заявиха, че през следващите месеци и години ще се работи за превръщането на семейството в съюзник на образователната система.

Тук обаче също са необходими конкретни механизми – как се работи с родители, които отказват да признаят проблема, и какво се случва, когато семейството не може или не иска да окаже необходимата подкрепа.

Държавата не започва от нулата. Точно това е проблемът.

Най-лесната реакция след поредния тежък случай е да се обяви нова програма, нова работна група или нов закон.

По-трудната работа е да се провери какво се е случило с всичко, което вече е направено.

Кои програми са дали резултат? Кои са спрени, защото не са работили? Кои модели са доказали ефективността си? Колко специалисти реално работят с деца в риск? Колко училища не разполагат с достатъчно специалисти? Колко сигнала за агресия остават само като административен запис? Има ли единна система, която проследява случая на детето от първия сигнал до реалното решаване на проблема?

Това са данните, които могат да покажат дали държавата има работеща система.

„Превенция“, „контрол“, „социално-емоционални умения“ и „работа със семейството“ звучат добре. Но без конкретни хора, процедури, срокове и измерими резултати те остават само понятия.

„Блуждаещите атоми“ не се нуждаят от още един лозунг. Нуждаят се от система, която да ги забележи навреме и да се намеси, преди някой да пострада.

И точно това е големият тест пред държавата – не дали може да обяви още една мярка, а дали може да покаже, че тя работи.