Георги Кулов търси отговора в данъците, старите привилегии, рударството, дервенджийството, войнуците и еничарството

Темата за ислямизацията на Родопите и днес поражда много спорове. В студията „Ислямизацията – геополитика на империята в Кърджалийско“ Георги Кулов проследява различни гледни точки в историографията, преди да насочи вниманието към Кърджалийско и към положението на отделни групи от местното население.

В началото авторът припомня различните обяснения за ислямизацията – от насилието до икономическите причини. Той цитира изследователи с несъвпадащи позиции и постепенно отвежда разговора от общия исторически спор към случилото се в Кърджалийско.

Георги Кулов формулира своя основен въпрос направо: „Каква е ситуацията в Кърджалийско? Кое води до процес на ислямизация? Според нас на първо място това е отнемането на данъчните облекчения за местното население именно в кризисния период на XVII-XIX в., когато постъпленията в османската хазна от военна плячка почти секват.“

От този въпрос Кулов преминава към християнските групи, които в определени периоди са имали особен статут и данъчни облекчения: „Кои са привилегированите групи християнско население, които са притиснати икономически? Това според историческите извори са рударите, дервенджиите и войнуците.“

На първо място авторът се спира на рударите. Рударството е стар поминък в Източните Родопи и според него има пряко отношение към промените, настъпили по-късно в района: „Рудодобивът е бил древен поминък в Източните Родопи. Той датира още от медно-каменната епоха (IV-III хил. пр.Хр.). По поречието на реките се е добивало злато. Бронзовата металургия прави кърджалийско привлекателно за древните рудари, защото тук се откриват важни съставки на бронза като арсен и антимон.“

В приведените османски документи се срещат маденджии – рудари – от редица селища. С времето обаче положението им се променя. Георти Кулов свързва упадъка на рударството с данъчния натиск: „Поради данъчни притеснения рударите се разбягват и рударството във вакъфа е в непрекъснат упадък.“

Особено любопитни са имената, запазени в документ от 1614 г. Сред маденджиите, работещи в мината до Гюмюрджина, Кулов посочва Яни Пенчо, Костадин Пенчо, Димитри Вад, Дик Обелян, Манол Йован, Младен Димитри, Стою Папазлъ, Атанас Койчо и други. Зад статистиката и регистрите така се появяват конкретни хора.

Кулов разглежда и законите, уреждащи рударството. Той припомня, че минният кодекс на Сюлейман I е издаден през 1536 г. и че рударите обикновено са от местното християнско население. Те се ползват с определени привилегии, сред които освобождаване от извънредни данъци. По-късно, пише авторът, тези правила престават да бъдат спазвани: „Явно е, че това се дължи на неспазването на цитираната разпоредба в Сюлеймановия рударски закон в Източните Родопи. В един период местното население престава да се занимава с рудодобив. Високата порта е принудена да засели рудари чехи.“

След рударите Кулов насочва вниманието към дервенджиите – хората, свързани с охраната и поддържането на пътища и проходи. Следи от тях той търси както в документите, така и в старите пътища, мостове, крепости и църкви в Кирковско и Ардинско.

„Косвена информация за дервенджийското население носят останките от пътища. Много от тях през Средновековието и османския период са следвали тези от римско време.“

Според Кулов през втората половина на XVII век дервенджийското население изчезва. Той свързва тази промяна и с отнемането на привилегиите на войнушкото население: „Предпоставка за това е и ислямизирането и отнемането на привилегиите на войнушкото население, което е подпомагало османската войска.“

Когато стига до войнуците, авторът е предпазлив. Той отбелязва, че преки документи за присъствието им в Кърджалийско засега не са открити и затова говори само като предположение: „Засега документи за наличието на войнуци в Кърджалийско не са открити, но можем да предполагаме, че ги е имало съдейки по написаното от Йоан Кантакузин за боеспособността на местните българи.“

Значително място в студията е отделено на еничарството. Кулов го разглежда като фактор в ислямизацията на Източните Родопи и привежда сведения от други изследователи за създаването на еничарския корпус, откъсването на младежите от семействата им и приобщаването им към османската военна и религиозна среда.

Част от твърденията в тези страници са цитати от други изследователи, които Кулов включва в изложението си. Такъв е и пространният откъс от Цветана Георгиева за връзките между еничарския корпус и бекташизма. Собствената си теза за мястото на еничарството Кулов формулира така: „Важна роля за ислямизацията на населението в Източните Родопи играе еничарството. Много краеведи смятат, че то е в основата не само на ислямизацията, но и на турцизацията на местните жители. Това е ставало според тях с икономическа и физическа принуда.“

След това авторът се спира на свидетелства за насилие над местното християнско население и на краеведски проучвания по темата. Разглежда и промяната, настъпила след като еничарите получили право да създават семейства: „Ролята на еничарите за абсорбирането на местното християнско население в исляма търпи сериозно развитие след като получават право да се женят.“

В края Георги Кулов стига до въпроса за формирането на мюсюлманската общност в Източните Родопи. Той цитира и изследователя Мухарем Алиосман, който отдава значение на браковете и на ролята на жените в смесването на населението. Така към данъците, привилегиите и военната организация се прибавя и още един човешки пласт – семейството.

Студията търси обяснение за ислямизацията не само в големите политически събития, а и в местните документи – данъчни регистри, сведения за рудници, пътища, привилегии и отделни хора. Кулов предлага своя прочит на тези извори. Той може да бъде обсъждан и съпоставян с други изследвания, но оставя ясен въпрос: как промените в статута и поминъка на местното население са се отразили върху религиозната и етническата картина на Кърджалийско?

Текстът заслужава внимание и днес - не защото слага край на спора, а защото връща читателя към документите и към местната история, а тя рядко се побира в едно обяснение.

Източник: Георги Кулов, „Ислямизацията – геополитика на империята в Кърджалийско“, с. 86–93, Кърджали на историческата карта. Габрово: Екс-Прес, 2019. 568 с. ISBN 978-954-490-653-5.

                  проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Снимка № 1. Османски документ със султанска тугра – свидетелство за административната система на империята.

Снимка № 2. Османотурски ръкописен документ с печатни оттиски. Писмените извори от османската епоха са сред основните свидетелства за административните, стопанските и социалните отношения в империята.