Публикуван за първи път през 1726 г., приключенският роман на Джонатан Суифт е бил нарязван, променян и адаптиран оттогава. Дали е „мизантропска сатира“ или „фантастична детска приказка“?

Може би сте запознати с историята на Лемуел Гъливер. Той се събужда след корабокрушение, само за да бъде притиснат от въжета и заобиколен от малки лилипути, които се изкачват до недееспособния авантюрист.

Това е сцена, която е била пресъздавана и осмивана още от публикуването на „Пътешествията на Гъливер“ на Джонатан Суифт през 1726 г., преди 300 години.

Още по-малко хора може би знаят за по-мрачните подвизи на Гъливер, където пътешественическият антигерой среща учени, вкарващи мехове в кучета, или за обществото на просветени, но убийствено говорещи коне, хуинхнмите, които спокойно обсъждат изкореняването на яхусите, техните груби човекоподобни съжителства.

През трите века, откакто Суифт се е заел да „измъчва света, вместо да го разсейва“, както е писал, два Гъливъра са се състезавали за общественото въображение: единият, дразнещата, мизантропска сатира, която издига нагоре Короната, Църквата и английската политика, а другият, фантастична детска история за авантюрист, който се ориентира в големи и малки светове.

Суифт е замислил „Пътешествията на Гъливер“ като поредица от актуални и общи сатири за човечеството, а не като приключение – Абигейл Уилямс

Пълна с тоалетен хумор, оригиналната „Пътешествията на Гъливер“ също така се насочва към правната система, колониализма и в крайна сметка към човешката природа. Тя мрачно завършва с Гъливер, толкова отвратен от хората след срещата си с рационалните хуинхнми, че прекарва последните си дни заключен в конюшня с кон.

Още от първото си издание, приказката на Суифт е била нарязвана и променяна, адаптирана и преиначена. В крайна сметка историята става по-голяма от живота, подобно на „Гъливер в страната на Лилипутия“.

Образът на Гъливер, заобиколен от малки лилипути, се повтаря от публикуването на романа на Джонатан Суифт (Снимка: Getty Images)

„Това е може би един от най-адаптираните текстове в света“, казва Даниел Кук, автор на „Загробните животи на Гъливер: 300 години трансмедийна адаптация“ . Той е дал тласък на пин-офи, илюстрации, пиеси и филми, всички допринасящи за една широка „Гуливериана“. Антигероят, титуляр, се е появявал в „Доктор Кой“ и „Лигата на необикновените джентълмени“; срещал се е с Тони Блеър и се появява навсякъде - от семейни забавления на Дисни до  съветски критики на капитализма .

И от всички адаптации, именно тези, които опростяваха и пречистваха историята, се задържаха най-много в народното въображение, където най-мрачните епизоди бяха редактирани, съкращавани или заличавани.

„Съмнявам се, че Суифт би си представил, че „Пътешествията на Гъливер“ ще просъществува до 21-ви век, във вида, в който го познаваме сега“, казва Абигейл Уилямс, професор по английски език в Кингс Колидж, Лондон, която веднъж  е ангажирала невръстния си син и анализатор от ФБР да дешифрират  безсмислени думи в писмата на Суифт . „Суифт е замислила „Пътешествията на Гъливер“ като поредица от актуални и общи сатири за човечеството, а не като вид приключение.“

„Това е наистина необикновеното нещо“, добавя тя. „Той премахва микса от [приключенските истории], но им отнема достатъчно енергия, че „Пътешествията на Гъливер“ се превръща в самостоятелна приключенска история.“

От сатира до авангардната приказка

Джон Гей, приятел и връстник на Суифт, е известен с описанието на романа като „всеобщо четен, от кабинетния съвет до детската стая“. След публикуването му под псевдоним през 1726 г. – предпазна мярка предвид скандалното му съдържание – историята става хит и първият тираж бързо се разпродава. Фантастичните му елементи се харесват на младите читатели, точно както циничните му подигравки с човечеството се харесват на литераторите. Френският писател и философ Волтер е в Лондон и много се наслаждава на „Пътешествието на Гъливер“ – той повлиява на собствения му сатиричен „Bildungsroman“ (история за съзряването) „Кандид“.

И все пак историята вече беше променяна. Издателят Бенджамин Мот добави защитни аргументи срещу управляващата кралица Ан и премахна някои от по-спорните политически аргументи. Възпроизвеждането на „Пътешествията на Гъливер“ чрез евтини книжки, наречени „хлопчета“, допълнително опрости и промени историята на Суифт. „За повечето хора книгата беше доста скъпа, когато се появи за първи път“, казва Уилямс. Тези книжки обаче пожънаха неочакван, огромен успех сред по-младата аудитория.

Битката на Гъливер с осите – скандалното съдържание на романа на Суифт го прави хит както сред младите читатели, така и сред литераторите (Снимка: Getty Images)

Половин век по-късно един издател забелязва възможност. Две десетилетия след смъртта на Суифт през 1776 г., Франсис Нюбъри публикува съкращение, което още повече смазва историята. Той изключва земята на Лапута, чиито глупави експерименти за извличане на слънчеви лъчи от краставици осмиват научната работа на Кралското общество, както и говорещия кон хуинхнмите.
Викторианците са смятали, че това е нехристиянско, мразели са скатологията и сексуалните елементи, и са мразели тази мрачна и упорита мизантропия – Хестър Грант

Това издание беше по-скоро приказна история, отколкото сатира, фокусирайки се върху приключенията на Гъливер сред лилипутите и бробдингнагите. По-младата публика, може би с основание, не би прочела за малкия Гъливер, който забелязва белези от шарки и рани по гигантските бробдингнагите (или за намеците му, че е използван за удоволствие на камериерките на кралицата), нито за усилията му да потуши пожар в лилипутски дворец, като уринира върху него. Въпреки че сцени като тези „продължават великата скатологична традиция, наблюдавана у Шекспир и Чосър“, казва Кук, те, може би с основание, са били счетени за неподходящи за деца.

Към 1790-те съкращенията стават норма, като „Пътешествията на Гъливер“ става много по-голям хит в континентална Европа, отколкото в Англия. „Адаптирана е на немски, френски и испански много бързо“, казва Кук, „и те са склонни да използват опростената версия. Преодолява се езиковата бариера.“

С течение на времето културните и религиозните възгледи още повече разслояват „Пътешествията на Гъливер“, от една страна, превръщайки я в странна пародия, пълна с телесен ужас, а от друга – в причудлива детска приказка.

„Пълна атака срещу човечеството“

Въпреки че викторианците не са били толкова педантични, колкото се предполага, те „до голяма степен са мразели Гъливер“, казва Грант. Особено дразнеща била идеята, че човечеството може да бъде сведено до грубите яхуа в земята на хуинхнмите. В книгата си от 1853 г. „Английските хумористи на осемнадесети век“ писателят на Vanity Fair Уилям Мейкпийс Текъри описва книгата като „мръсна на думи, мръсна на мисли, яростна, бесна и неприлична“. Викторианският автор и критик Едмънд Гос заключава, че „мизантропският гений“ на Суифт би могъл да бъде заченат само от болен ум: „Световъртежът му стана хроничен, както и мизантропията му... има нещо, което подсказва мозък, който не е напълно под контрол.“

„Викторианците са смятали, че това е нехристиянско, мразели са скатологията и сексуалните елементи, и мразели тази мрачна и упорита мизантропия“, казва историкът Хестър Грант. „Така че мисля, че те са до голяма степен отговорни за премахването и оголването на грозната, както са я възприемали, сатира, и оставяйки това прекрасно, чисто произведение на въображението.“

Според Кук, това четвърто пътешествие е било възприето като „пълна атака срещу човечеството“ и неговият привидно нерелигиозен характер е това, което наистина е шокирало хората. „Суифт казва, че сме като яхутата“, казва Кук. „Хората са смятали, че е добре да се подиграват на дребнавостта на политиците в първото пътешествие. Всички знаем, че политиците са безполезни. Но именно в четвъртото пътешествие той атакува самата основа на това какво означава да си човешко същество. Не е случайно, че когато мислим за детската версия на „Пътешествията на Гъливер“, това са само първите две пътешествия. Не получаваме пълната адаптация.“

Гъливер среща общество от просветени, но убийствено говорещи коне, хуинхнмите, които обсъждат изкореняването на яхусите, техните човекоподобни съжителства (Снимка: Getty Images)

Суифт написа свой собствен епитаф, който гласи: „Където дивото възмущение вече не може да разкъса сърцето му“. Колкото и фантастична и въображаема да е „Пътешествията на Гъливер“, няма как да се измъкнем от чувството на възмущение, което подхранва разказа.

Подобно на войната, която бушува в историята между фракциите, живеещи в стил „Big-endian“ и „Little-endian“, предполагаемата мизантропия на Джонатан Суифт е предмет на интензивен академичен дебат. Има хора, като Такъри, които вярват, че Суифт наистина е мразел човечеството, докато други виждат безсмисления герой на Гъливер като обект на сатира.

„Пътешествията на Гъливер“ е късен шедьовър на Суифт, който дълго време е бил страхотен сатирик и политически пропагандатор на консерваторите в Уестминстър. Той смята, че това са неговите години на слава, когато пише влиятелни политически памфлети и общува с високопоставени лица от Консервативната партия.

Този очарователен живот умира с кралица Ан през 1714 г., когато служението, на което служи, се разпада. Суифт „оплаква загубата на политическа власт“, ​​казва Грант, и най-вече се чувства ощетено. Надявайки се на уютна висша позиция в Англиканската църква, той вместо това е възнаграден с деканството на катедралата „Свети Патрик“ в Дъблин, което Суифт разглежда практически като изгнание. „Това е от голяма полза за „Пътешествията на Гъливер“, с цялата му сатира на двора и разговори за неблагодарност и предателство“, казва Грант.

„Пътешествията на Гъливер“ е късен магнум опус за Суифт, който е бил страхотен сатирик и политически пропагандист на консерваторите в Уестминстър (Снимка: Getty Images)

Въпреки че писателят е роден в Дъблин, Суифт има сложни отношения с Ирландия, наричайки родината си „окаяна, мръсна, кучешка дупка и затвор“ и „място, достатъчно добро, за да умреш“. Но той също така става защитник на ирландската автономия срещу Англия, отразено в политическите сцени и части от „Пътешествията на Гъливер“ – като летящия остров Лапута, който държи балнибарбите под контрол, като заплашва да смаже бунтовете в столицата им Линдалино, заместник на Дъблин.

Това беше твърде противоречиво за първото издание на Мот, което премахна критиката към колониалното подчинение. Но Грант смята, че това е доказателство, че Суифт е бил реформатор, който е искал да промени света чрез сатира, а не да критикува човечеството във вакуум.

„Той изобразява човечеството в най-гротескния му вид, защото искаше да отърси читателя си от инерцията, която позволява на човека да води ежедневието си, когато навсякъде се случват ужасни неща“, казва Грант. „Той ни удря по главата, казвайки ни: „Така си, направи нещо по въпроса.““

Наследството на „Пътешествията на Гъливер“ сега се извисява високо колкото гигант от Бробдингнаг. Това е една от най-изучаваните английски книги на всички времена, но вероятно и една от най-слабо разбираните поради многобройните си преработени адаптации. Езикът ѝ е навлязъл в лексикона и е допълнително адаптиран в дигиталната ера, с  „endianness“-а на компютърните байтове и търсачката Yahoo. Дори изкуственият интелект сякаш е бил предсказан, в известен смисъл, с голяма ръчно задвижвана „двигател на знанието“, която произвежда книги и математика без никаква експертиза от страна на потребителя.

Може би ужасите на 20-ти век са тези, които са върнали оригиналните пътешествия под обектива. Титани на литературата от Джордж Оруел до Силвия Плат са се позовавали на текста; Оруел е нарекъл Суифт „консервативен анархист“, който със своята „зловеща, песимистична“ басня е предвидил съвременния тоталитаризъм в безрадостната дистопия на хуинхнмите.

Независимо дали става дума за оригиналната сатира или за многобройните ѝ издания с купли, и каквито и да са били първоначалните намерения на Суифт, „Пътешествията на Гъливер“ става много по-голяма от самата себе си. Ръдиард Киплинг казва, че Суифт „се е опитал да повдигне обвинение срещу цялото човечество, но е оставил книга за децата“.

Но може би Суифт би бил едновременно развеселен и обезпокоен от безкрайните дебати и мутации на неговата пикарска история.

„Мисля, че би се отчаял“, казва Уилямс. „Той беше толкова критичен към омаловажаващото отношение към съвременната култура. Но това е и текст, който наистина си играе с неразбиране, както много от писанията на Суифт.“

„Може би Суифт би бил доволен от факта, че е било разбрано погрешно.“