Рудодобивът е изконен поминък в Златоградско

        Златоград със старо име Даръ дере е едно от старите селища не само в днешния Златоградски район, но като цяло в Среднородопието и Източните Родопи. Доскоро най-ранните писмени данни за него, открити в османски данъчни регистри, бяха от началото на XVII в. Селищното име е засвидетелствано в данъчен регистър за 1614 г. под името Даръ дереси с 49 ханета (семейства) + 4 рударски ханета, плащащи данък джизие, с който били облагани немюсюлманските поданици на империята. В документа е отбелязано още, че селището спада към вакъф на Мурад II в Гюмюрджинска каза (Грозданова 1989: 448). От това е видно, че рударството е със стари традиции в Златоградско, тъй като се практикува през XVII в. През 2004 г. в Скопие бе публикуван пореден том от многотомното издание „Турски документи за историjата на Македониjа”, който включва и материали за каза Гюмюлджина (ТДИМ 2004). Преводач и редактор на изданието е скопският османист Александар Стояновски. Сред документите се откриват и материали за Даръ дере (дн. Златоград) и за други стари селища в Даръдерско. Важно е да се отбележи, че публикуваните документи са от втората половина на XVI в., което ги прави вече най-старите известни досега писмени данни за българското население в Среднородопието и Източните Родопи.

           Особен интерес представлява публикуван преведен документ за облагане с данък рудничната дейност в рудник, разположен в близост до с. Даръ дереси. Факт е, че в обемистия том с материали не се открива друг подобен документ. А териториалният обхват на описаните селища в сборника с османски данъчни документи е доста обширен и включва Драмско, Кавалско, Неврокопско (дн. Гоцеделчевско), Ксантийско, Гюмюрджинско, Димотишко; южните райони на Смолянско (горното течение на р. Арда), Златоградско, Ардинско, Крумовградско, Ивайловградско. На практика е обхваната голяма част от планината Родопи. Нещо повече, това е единственият данъчен документ с подробен опис на един рудник с организацията на трудовата дейност в него. Засега няма открит друг подобен документ за рудодобив в Родопите и Беломорието от XVI в. Същевременно документът е важен и защото хвърля нова светлина върху историята на рударството в Родопите, в частност в Златоградско.

с. 314: (с. 109а)

10. Рудник на селото Дару (Даръ) Дереси в планината Иглица (?)[1].

Половината от (долу) споменатите лица – рудари живеят в близост на (планината) Иглица, а половината в (селото) Дару Дереси.

Рудокопачи (kuyucuyan-i maden): Йован Хутман (старейшина, предводител на рударите): Пейо урбар (инспектор, рударски съдия); Пейо куюджу (рудар, /

 с. 315

 копач на руда); Йован куюджу; Груйо куюджу; Тодор куюджу; Арслан (Лъв) куюджу; Пейо терзия, друг Тодор куюджу.

Акционери в рудника – ватроци (vatrogan): Вели Абдулах, Лука Хурдин (Урдин, Чурдин), Йорги Хурдин, друг Йорги Хурдин, Симон Хурдин, Петко Хурдин, Данко Хурдин, Йован Хурдин, Петри Хурдин, Димитри Хурдин.

Рударски работници (isşçiyan-i maden): Стойо работник,

Кюмюрджии (въглищари): Стойо Хурдин, Велко Хурдин, Рад Хурдин, Мурго Кюмюрджи Хурдин, Йован Кюмюрджи Хурдин, Дабижив Хурдин, Радослав Хурдин, Димитри Хурдин, Русин Никола, Бранко Нофко (Йофко).

Приход:

От производство на сребро – 1722 акчета[2]. Стойност – 6888 акчета;

Масло (?): 26 мискал[3]; 16 оки; стойност – 1560 (?)[4]

              От въпросния текст става ясно, че рударите и другите служители, както и акционерите като цяло са християни и половината живеят в с. Даръ дереси, а другата половина – в планината Иглица, навярно в селище, разположено в близост до рудника. Открива се едва едно небългарско име на акционер (Вели Абдулах), както и едно име на рудокопач (Арслан Куюджу). Първото име е мюсюлманско, но втората му съставка Абдулах показва, че носителят му е мюсюлманин, приел мюсюлманската религия, т.е. преди това е бил християнин. По-надолу в списъка се среща още едно лично име (ЛИ) от небългарски произход Мурго – от мург ’мургав, черен’, от ранноалбанско murg ’тъмен, черен, сив’ (БЕР 1995), но то не е свързано с разпространението на ислямската религия по българските земи.

              Интерес представляват изписаните в данъчния документ антропоними. Не става ясно например ЛИ Йован по особеностите на днешната книжовна норма в република Македония ли е изписано, вместо общобългарското Иван, или така е отбелязано в османския данъчен регистър: Йован Хутман, Йован Куюджу, Йован Кюмюрджи и др. Произходът на повечето мъжки ЛИ е свързан с изповядваната от изконното местно българско население християнска религия: Йован, Тодор, Димитри, Петри, Лука, Симон. Интерес представлява облик Петри, което би могло да се свърже с умалителна или звателна форма Петре на ЛИ Петър, XV в.[5] ЛИ Симон  представлява скъсен вариант от ЛИ Симеон, XV в. Откриват се и имена от домашен, български произход: Бранко – от Бране, Брано, XV в.; Велко – от Вело, Веле, XIV в.; Груйо – от Гру-до + -йо, звателно по меки основи, XVI в.; Дабижив – от да би (бил) жив, пожелателно име, XIII в.; Данко – умал. от Дан, Дано, XV в.; Пейо – от Пе-тко или Пе-тър + -йо, както Бра-йо, Ра-йо, XV в.; Петко – роден в петък, XV в.; Рад – от старинно прилагателно рад ’радостен’ – да бъде радостен, XI в.; Радослав – да стане прочут, славен с радостта си, с добрия си нрав, XII в.; Русин – от Русо + наст. –ин, XIV – XV в.;

 Стойо – скъсено от Стои-мир, Стои-слав, XV в.

             Като цяло антропонимите са двусъставни. Но само в отделни случаи се откриват съчетания от ЛИ+ЛИ: Русин Никола, Бранко Нофко (Йофко). Двукомпонентната система е била използвана през Средновековието и по време на османското владичество (Ковачев 1987: 154). Широка употреба има втора съставка като презиме Хурдин, засвидетелствана в 17 от общо 30 антропонима. Самият превод не е сигурен, като преводачът допуска наличието на три варианта: Лука Хурдин (Урдин, Чурдин). Така не става ясно какъв е обликът на името. Това пък пречи да се направят предположения за произхода му. Втората съставка на повечето имена представлява термин, указващ спецификата на трудовата дейност на работещите в рудника. Имената на рудокопачите, седем на брой, са с втора съставка куюджу  от тур. kuyu ’шахта, рудник’, ’кладенец’, ’яма’ (ТБР 1962): Йован куюджу; Груйо куюджу; Тодор куюджу; Арслан (Лъв) куюджу; друг Тодор куюджу и др. В тая група антропоними интерес представлява име Пейо терзия, което вероятно е сгрешено, защото не е логично терзия да се занимава с рударство, освен ако презимето не играе роля на фамилно име, което в случая да няма връзка с упражняваната от носителя му професия. Употребата на прозвище за упражнявана професия като презиме е характерно за именната система на българите и през епохата на Възраждането: Киро Абаджи, Савчу Халачъ и др. (Ковачев 1987: 155).

             В групата на имената на въглищарите се откриват и трисъставни имена, в които е включена съставка Кюмюрджи: Мурго Кюмюрджи Хурдин, Йован Кюмюрджи Хурдин. В случая прозвище Кюмюрджи показва спецификата на трудовата дейност на носителя му, докато име Хурдин играе роля на фамилно име. Но е видно, че трикомпонентна система за назоваване не е характерна като цяло за оформяне на антропонимите в османските регистри от описания период. Въглищарите са играели важна роля в обработката на добитата руда, която трябвало да се разтопи на хармани, покрита с горящи въглища и дървета. Горенето обичайно продължавало от 3 до 4 седмици (Шериф 2004: 63).

             Открива се терминология, свързана с рударството: Йован Хутман (старейшина, водач на рударите); Пейо урбар (инспектор, рудничен съдия); Акционери в рудника – ватроци (vatrogan). Хутманът според османските документи бил подчинен на урбара. В някои документи той се нареждал по ранг след главния майстор на рудника – устабашията. Трябвало да наглежда и контролира като цяло работата в рудника, да изяснява всякакви спорове, свързани с рудничарската дейност. Разпределял и контролирал работата между работниците, инспектирал галериите и докладвал на управителя. С една дума бил съдия на всички рудари (Скарић 1935: 19). Според други изследователи хутманът се явява своеобразен технически ръководител и надзорник на рудника. Дейността на хутмана се свързва с правни въпроси дотолкова, доколкото хутманът се явява съдник в дружината и помощник на урбарера или на емина при разрешаване на спорни въпроси. Терминът хΉтманϊ е зает от срвн. huotman, hutman, а последното образувано от срвн. huot, hut… (Джонов 2014: 287).

Урбарът е с най-висок ранг сред ръководителите на рудничарската дейност, според османските документи (Spaho 1913: 173). Той бил представител на официалната власт като контрольор и събирач на данъците от рудниците. Поддържал документацията на рудника, свързана с всички дейности по закупуване, продаване и т.н. В служебните му задължения влиза събирането на всички фискални приходи от рудниците, включително и уцена. Произходът на названието урбар, урбарер (Ήрборϊ, Ήрбарарϊ) е немски – nomen agentis от срвн. urbur, urbor, urbar, urber (ur - =”er-”; bar  към ствн. beran, срвн. beren „tragen)“ (Джонов 2014: 297).

Ватроците изкупували изкопаната руда от вараците и я топели в свои топилни (Пляков 1970: 99-100). Нямали право да задържат продукцията, а със закон били задължени да продават произведеното сребро на държавни сарафи.

            Интерес представлява и названието на планината Иглица. Такъв ороним няма запазен в Златоградско днес, особено пък в Златоградския минен басеин. Златоградският краевед Величко Пачилов споделя мнението на местния геолог Косьо Перьов, според когото вероятно става въпрос за добив на руда през XVI в. в района на днешното с. Страшимир, Златоградско, защото там рудните жили излизат на повърхността и са разработвани още от древността. А в сравнение с околните рудни находища, те са и най-богати на съдържание на сребро. Така най-вероятно е Иглица да е била назовавана днешната висока седловина Печинско (1062 м). Ороним Иглица не се открива в топонимното изследване на Г. Христов „Местните имена в Маданско”, което включва и района на Златоградско (Христов 1964).

          

            Запазените данъчни документи за облагане с данъци рударската дейност в района на Даръ дереси (дн. Златоград), в частност добива на руда от отделен рудник, са изключително ценни. От една страна досега не са публикувани подобни османотурски документи, свързани с историята на рударството в Родопите като цяло. От друга страна става въпрос за селища в най-обширната българска планина, за които все още има малко сведения в открити досега писмени документи от по-старо време. И всяка нова публикация допълва историята на Родопите. Интерес представлява терминологията, свързана с добиването и обработката на руда, която хвърля нова светлина върху спецификата на рудодобива по нашите земи през XVI в. Освен това в сборника с данъчни документи е засвидетелствано рударство и в с. Угурлу виран (дн. с. Угурли в Гърция, разположено в близост до с. Кушла, Златоградско). От това следва, че в средата на XVI в. районът на Даръ дереси (дн. Златоград) е бил рударски. Може да се предполага, че традицията за добив и обработка на руда е била по-стара. В случая данните осветляват ранния период на османското владичество. Да се надяваме, че в бъдеще ще бъдат открити документи с още по-ранна датировка, което ще внесе поредни корекции в познанията ни за историята на тоя български край от времето на османското владичество.

доц.Георги Митринов

ЛИТЕРАТУРА

БЕР 1995: Български етимологичен речник. Т. 4, минго-падам. София, Издателство на БАН.

Грозданова 1989: Грозданова, Ел. Българската народност през XVII век. Демографско изследване. София, Наука и изкуство.

Джонов 2014: Джонов, Б. Българо-германски отношения през Средновековието. София, УИ „Св. Климент Охридски”.

Заимов 1988: Заимов, Й. Български именник. София, Издателство на БАН.

Ковачев 1987: Ковачев, Н. Българска ономастика. София, Наука и изкуство.

Пляков 1970: Пляков, З. За регламентацията на градското занаятчийско производство в българските земи през XV, средата на XVII век. – Известия на Института за история. Т. 21.

Скарић 1935: Скарић, В. Стари турски ракопис о рударским пословима и терминологии , СКА, Споменик, LXXIX, 62/1. Сараjево.

ТДИМ 2004: Турски документи за историjата на Македониjа. Опширен пописен дефтер за паша санџакот (казите Демир Хисар, Йениџе Кара су, Ѓумулџина и Зихна) од 1569 / 70 година. Т. X, кн. 1. Скопjе, 2004 г. превод, редакциjа и коментар д-р Александар Стоjановски.

ТДИМ 2008: Турски документи за историjата на Македониjа. Опширен пописен дефтер за паша санџакот (казите Демир Хисар, Йениџе Кара су, Ѓумулџина и Зихна) од 1568 / 69 година. Т. XI, кн. 1. Скопjе, 2008 г. превод, редакциjа и коментар д-р Александар Стоjановски.

ТБР 1962: Турско-български речник. София, Наука и изкуство.

Христов 1964: Христов, Г. Местните имена в Маданско. София. 1964, Издателство на БАН.

Шериф 2004: Шериф, Ах. Рударството во Македониjа во време на османлиското владеене. Скопjе.

Spaho 1913: Spaho, F. Turski zakoni GZM u BIH, XXV, kn. 2. Sarajevo.

[1]  Под линия преводачът пише, че не е идентифицирал планината Иглица, но предполага, че е разположена северозападно от Дару Дереси, защото там на турска военна карта от по-ново време е посочена Маден дереси (Руднична река).

[2]  Преводачът добавя, че не се разчита в текста мерната единица, но приема, че става въпрос за единична стойност 4 акчета. Пояснява също, че се добива сребърна руда, а не чисто сребро.

[3] Термин мискал (miskal) се употребява в рудничната терминология от епохата със значение ’мярка за тежина от 4.618 или 5.12 грама, в зависимост от региона’ (Шериф 2004: 226).

[4]  Добавено е, че не се разчита в текста мерната единица.

[5] Данните за произхода на ЛИ и за документираната им поява в писмени източници са от „Български именник” на Йордан Заимов, С, 1988.

Източник: Kardjali.bgvesti.NET

Видеа по темата

Facebook коментари

Коментари в сайта

Последни новини