Миналата пролет, точно преди една година, излезе - в мой превод и с мой предговор - една малка книжка, която предизвика скандал. „Как Западът провокира войната в Украйна“ скандализира доста хора, включително и мои близки приятели, още със самото си заглавие. Изрично заявената авторова позиция, че „Путин е виновен“ за войната, така и не стигна до съзнанието на моите критици, възмутени от твърдението на Бенджамин Абелоу, че „политиците в Америка и Европа носят значителна отговорност за тази война“, и от моята дързост да предложа това четиво на широката публика.
Питам се: дали, ако беше публикувана сега, тази книга щеше да се приеме по същия начин, като провокация срещу доминиращия политически консенсус? Съмнявам се.
„Арогантността на силата и долара не е запазена марка на Тръмп. Тя винаги е била част от американската външна политика, с различна степен на интензивност, която достигна своята кулминация във фигурата на новия президент“. Колелото на историята се завъртя и днес по-ясно от вчера се вижда, че думите ми от предговора изобщо не звучат пресилено. Напротив.
Кой би могъл да си представи преди една година, че скоро ще дойде време, когато ще бъде трудно да се даде еднозначен отговор на въпроса кой е по-големият злодей, Тръмп или Путин, че американски президент ще каже за Путин, че „не е лош човек“, че не вижда нищо нелоялно в това да застанеш на страната на Русия в Украинската война, да твърдиш, че Украйна, а не Русия е започнала войната, а Зеленски е незаконен диктатор. „Не се сещам за друг американски президент, който би действал така, сякаш ценностите и интересите на Америка изискват да бъдем неутрален арбитър между Русия и Украйна и, освен това, арбитър, който се опитва да извлече печалба от всяка от страните в конфликта, както прави Тръмп. Това е един от най-срамните епизоди в американската външна политика“ (Томас Фридман, „Ню Йорк Таймс“).
Тръмп изненада всички, включително и онези като мен, които не си затварят очите за факта, че Америка е империя и както всяка империя има имперски инстинкти и империалистически нагон – днес с глобален обхват, от Венецуела и Гренландия до Иран. Това би трябвало да е постоянно напомняне да се въздържаме от безкритично отношение към онези, които смятаме за наши приятели и съюзници: добри империи няма.
Винаги съм повтарял, че Америка е и остава върховен пазител на демокрацията, либерализма и човешките права; това ми действаше много успокояващо, когато се сблъсквах с нейните прегрешения и престъпления, и усещах, че трябва да се оправдавам пред собствената си съвест. Мога ли да повторя горното и днес? Мога, защото се надявам, че преди да успее да взриви конституционния ред в своята страна и да глобализира войната, Тръмп ще трябва да си ходи; и освен това, защото друг избор просто няма. Но не съм чак такъв наивник, че да вярвам в „утрото на светла ера“, която обещава поетът.
Стоян Гяуров
