За интелекта, властта, обществената апатия и необходимостта от нов морален и социален ред
проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ
Социалният капитал на едно общество е неговият интелект, а реализирането му в обществено развитие е неговата ефективност. Може би е редно да се върнем малко назад във времето, за да отбележим, че интелектуалният елит винаги е бил най-подкрепящ, а понякога дори и целенасочено унищожаван при промените, които исторически са се случвали в България. Неговите възможности и мощ са били поставени пред изключително тежки изпитания, което е една от причините. По-съществената, която се реализира днес, е в това, че тези хора и техните проявления не се приемат от обществото, като същите не са онази мъдрост, която е необходимо да се използва. Още повече, че хората, които са овластени да направляват тези процеси, дори не разбират тази мъдрост и тя не им е необходима. Посланията, и по-скоро тяхното значение, не представляват никаква ценност и няма жизнена необходимост те да бъдат използвани. Народът е загубил онази зрялост да открива и да дава сили и енергия на своите достойни водачи. По-скоро днешните ни водачи са си присвоили тази функция и няма да я предоставят обратно по легитимен начин. Самодостатъчността е може би точното проявление на нашите лидери, което, съчетано с нарцистичен и вождистки манталитет, им осигурява почти безпроблемно съществуване. Дори и най-смислените и прочувствени думи и действия са обречени на абсолютен провал поради изчерпаната необходимост от тяхното съществуване. Страшното предсказание в тази посока е почти сбъднато. Душите ни плачат, страдат и кървят, но утешение не ни спохожда. Каква неразумност ще кажат предците ни, а следовниците дори не могат да предположат какво ще е това. Омърлушени са моите мисли в тази посока, защото липсват достатъчно сили, а дори и смелост, за да се променят нещата.
Обществото ни се блъска в безпосочност, която откроява всяко предходно и следващо решение. Принципните ни позиции са в особена свързаност с безпринципно поведение. Това повторение на създадена идиличност се повтаря с такава многократност, че чак се простря в един човешки живот. Намирайки във времето и пространството определена пътност, се самозалъгваме в нейната правилност и започваме да я преследваме. В нейната постижимост установяваме, че не ни е донесла нищо добро, а само мъка и препятственост.
Споделянето на нещо ново и промяната са обичайна илюстрация на всяка предходна и следваща ситуация, в която трябва да намираме най-удачната перспектива да продължим. Обичайната символика днес е присъща за времето, в което споделяме своето очакване.
Най-неприятното от всичко това, което ще се случи, е неговата предвидимост - очаквания, мисли, чувства и въжделения, а реалността - непроменено неприемлива. Нашата вътрешна чувствителност е установила отдавна тази неспособност за измъкване от кишата, но не може да установи реалната възможност как да продължат нещата напред с определена положителност. Това е най-страшната присъда за несбъднатостта на иначе справедливите и добри очаквания.
Елитите са обявили своята безсмъртност и не смятат, че трябва да свършат народната работа, защото тя не им е по вкуса, а по изгода. Всичко е в някаква примамлива последователност от абсурд, с която вече сме привикнали. Всяка друга реалност свързваме с измамна лудост, която ще ни споходи.
„Знам, че Смъртта е ваятелят на нашия живот. Без нея нямаше да има радост, стремежи, любов. Нямаше да има и изкуство. Знам, че за да вършиш добро, няма нужда от Бог, няма нужда от живот след смъртта, няма нужда от смисъл на съществуването. И всеки, който с усилията си намалява страданието на този свят, върши добро. Всеки, който спасява едно болно дете, едно ранено животно, едно креещо дърво, върши добро. А това, което не знам, си остава цяла вселена.“ (Георги Данаилов, из интервю за „Нова ТВ“ през 2016 г. по случай 80-годишнината му.)
Житейската ни битност обуздава страстите, опитомява налудните пориви и се опитва да успокои болката.
„Това, което обединява тълпата, най-често е омразата. Види ли човек големи тълпи, изпълнени с ненавист, трябва да знае, че просвещението е убягнало на тези хора или те просто са го забравили и изоставили. Просветеният човек не мрази, той разбира и остава сам. Засега!“ (Георги Данаилов, из „Всичко ново е под слънцето“.)
Засега сме потънали в самотност, която блуждае в пространството и времето. Ще дочака ли забрава омразата и ненавистта, е време да се разбере…
Може би трябва да се каже, че обществените отношения са изцяло объркани и трябва да се сложи ред в тях. Провалите следват непрестанно и подобренията, които уж ни предлагат или частично се случват, не вършат почти никаква работа. Този начин на политическо поведение, който се транспонира в политическа реалност, е издънен. Няма нужда от никакви заобиколки или префинени формулировки. Дори посланията на политиците са изречени по арогантен и непристоен начин, а тяхното изпълнение е доведено до агресивност, непочтеност и пълна несъстоятелност.
На тези, които го вършат, не може да им бъде обяснено по нормален начин, а на тези, които го търпят, им е дошло до крайност всичко това, но не намират „демократичен“ изход от ситуацията. Демократичните правила се оказаха непригодни за най-умните, най-смелите и най-добрите българи, защото са непригодни на този етап от нашето развитие. Не оплаквам и не давам състрадание нито на едните, нито на другите, а просто правя прозаичната констатация на реалната действителност.
И след като сме забъркали кашата, трябва да намерим сили и смелост да я оправим, което е най-трудното сега и в следващите години. Натрупванията ще оказват негативни влияния с различна интензивност върху процесите, но едва ли има друг изход, освен да се направи опит в правилната посока. Очевидно неправилните хора са налице, а правилните изпитват боязливост, дори страх, да предприемат действия в тази посока. Катализирането на процеса на определени трансформации е факт, който всички усещаме, но инициирането на неговата бързина у нас ще бъде продължително неприятен период, който ще се влачи още дълго време. Ще има падане, ставане, изправяне, дори смърт, която ще ни погубва, но това е положението, в което сме се докарали. Има известна надежда, че имаме стаени някъде съпротивителни сили, които ще се окажат нужни в скоро време. Революции едва ли ще преживеем в онзи смисъл на познатите исторически събития, но промяна на социалната система ще се случи, което ще бъде толкова немислимо бързо за нас, човеците, че ще ни постави в твърде сложен и непознат процес. Елементите на промяна са известни, по-скоро е неизвестно как ще се осъществят и от кого. Изолирането на българското общество не е възможно поради откритостта и взаимодействието на системите, но и поради факта, че ние не сме достатъчно подготвени за тези промени. Не се безпокойте, те ще се случат!
Безусловно младите хора са част от обществото ни, та това са нашите деца, нашето продължение на рода. Поне се радвам, че не сме безсмъртни, за да можем рано или късно да оценим нашето смислено пребиваване на земята. За жалост някои от нас се оказват заболели от илюзията за безсмъртност и това не им позволява да се открият първо за самите себе си; за околните това е загубена мисия.
Вярвам в доброто, защото има смисъл във вярата, но не съм сигурен, че това е достатъчно упование, за да се случат добри неща.
Толкова омърсен се чувствам понякога, когато хора с нисък морал, ниско знание и почти пълна неграмотност се изправят с цялата сила на властническото си поведение и същност, за да ни покажат, че стоим по-ниско в тяхната измислена йерархия. Такава себичност срещам постоянно и няма как да я преодолеем, защото това е норма, стандарт, приет поведенчески модел. Този келепир ще ни убие и ще затрие всичко добро, което се ражда. Оскъдни надежди имам за промяна, защото в тази продължителност от доста дълго време, което е почти цял един житейски път, не се получава добър резултат. Но ние сме свикнали винаги да се надяваме и да вярваме, че доброто все пак е по-силно от лошото. Така сме устроени и може би така е най-добре, иначе ще попаднем в състояние на всеобща депресивност.
Венелин Терзиев е роден на 14 февруари 1970 г. в Севлиево. Завършва специалността „Технология на полимерите” в Университет „Проф. д-р Асен Златаров”, гр. Бургас. Следват квалификационни курсове във Великобритания, Гърция, Румъния, България и др. За своята научна дейност е награждаван с множество национални и международни отличия, последното от които е наградата „Сократ” на Академичния съюз в Оксфорд, Великобритания. Учен, преподавател и общественик, личност с широк хоризонт на научна и просветителска дейност, проф. Венелин Терзиев посвещава голяма част от своето време и усилия да популяризира успехите на родни творци, артисти, учени и изследователи, като създава свои собствени интерпретации върху текстове на редица наши интелектуалци, сред които акад. Ангел Балевски, Георги Раковски, Марко Семов, Атанас Далчев, Константин Павлов, Николай Хайтов, Димитър Талев и др.
