Съдбата на една държава не се определя само от написаните ѝ конституции, а от характера на хората, които я управляват. Затова разликата между „алчност“ и „устрем“ не е просто разлика в една дума. Тази разлика е линията, на която обществата или потъмняват, или се озаряват. Тя е границата между разруха и съграждане, между надменност и смирение, между егоизъм и себеотрицание.
Алчността е блестящ мрак. Тя омагьосва човека, но го разлага отвътре. Тя напредва, като стъпква труда, правото и мечтите на другите. Защото алчността казва само „аз“ – не усеща болката на другия, не вижда сълзите му. В преследване на върха човек хвърля душата си в бездната – без дори да го осъзнае. Устремът е тиха търпеливост. Той е светлина, горяла нощем, възглавница, напоена с пот. Той е способността да вървиш, без да тъпчеш другите. Устремът е името на онези, които сами си проправят път през калните пътеки, докато всички останали търсят лесния изход.
Днес и в България всички знаят много добре кои се издигнаха с алчност и кои – стъпвайки върху раменете на другите. Не онези, които блестят с фалшиви истории за успех, а онези, чиито ходила са покрити с мазоли – те са хората, които носят полза за този народ. Хората, доказали се с дела, свършват работа. Останалите – само говорят. Защото власт, изградена с думи, се срива при първата буря. А доверието, изградено с пот на челото, преминава през поколенията.
Затова, ако в основите на онова, което наричаме „държава“, се положи алчност – тази сграда рано или късно ще се срути. Но камъните, положени с устрем, устояват на вековете. Всеки, който заема пост, всяка властимаща личност, всеки, който седи на стол, трябва един ден да се погледне в огледалото и да се запита: „Достигнах ли до този пост, стъпвайки върху другите, или се изкачих с труда на собственото си чело?“ Защото отговорът на този въпрос ще определи как утре ще се говори за него. Ще кажем ли „справедливост“, или ще остане само като остатък от горделивост?
Онези, които се издигат с алчност, остават в сянка. А онези, които вървят с устрем, не носят слънцето зад гърба си, а в сърцето си. Те не изправят само себе си, а и народа със себе си. Техният стъпки носят надежда, дъхът им вдъхва сигурност. И не забравяй: Надеждата на един народ не е в онези, които обичат властта, а в онези, които се посвещават на служенето. Държавата се крепи на такива хора. С такива жени тя намира своята чест. Не онзи, който има остра алчност, а онзи, който има дълбок устрем, пази живи държавата, нацията и човечеството.
Рафет Улутюрк председател на изселническата организация „Бултюрк”,Истанбул
