Смъртоносното между родител и дете е т.нар.нарцистично огледало - бащата е отразявал грандиозността на сина, без да я коригира, а синът е продължил функционалния модел на бащата, без да го преосмисля

В тази трагедия става дума за три подстрекани самоубийства и за разширено самоубийство под върха на Ботев

Това не е само криминален случай или поредната история за култ, а пример колко лесно една група – водена от нарцистично‑параноиден лидер и подкрепена от уязвими, доверчиви и безкритични хора– може да се отдръпне от общата действителност и да заживее в собствена, фоли‑подобна вселена, под широко затворените очи на наказателните органи, задрямали под дебелата сянка на ДС, казва пред Faktor.bg клиничният преподавател в университета в Цюрих

Евелина Ламбрева Йекер е доктор по медицината. Живее и работи като психиатър на индивидуална практика в Люцерн и клиничен доцент в Университета в Цюрих. Поетеса и автор на разкази и романи. Автор е на сборник с разкази за България „Bulgarischer Reigen“. Член на Съюза на швейцарските писатели и Съюза на швейцарските лекари-писатели.

Интервю на Стойко Стоянов

- Г-жо Йекер, вие сте психиатър с дългогодишна клинична практика, следите ли мистериите със случая „Петрохан“/„Околчица“, какво показва вашият анализ -  самоубийства и убийства вътре в сектата или убийства, зад които стоят външни, задкулисни сили, а властта ги прикрива?

- Признавам, че интересът ми към случая се събуди, едва след като в българската електронна преса излязоха съобщения затова, че предсмъртно, Ивайло Калушев е публикувал на стената си във фейсбук стихотворението „Борба“ от Христо Ботев, а няколко дни след това е бил намерен кемперът с неговия труп и труповете на младите му ученици в близост до лобното място на Христо Ботев, на връх Околчица. За мен от този момент нататък беше ясно, че  става дума за три подстрекани самоубийства (на Петрохан) и за разширено самоубийство (под Околчица). Спомням си, че тогава си казах: „Господи, каква тежка нарцистична проблематика лъха от  акта на това мащабно разширено самоубийство! Не е за вярване, каква сериозна личностна проблематика е имал този човек, за да злоупотреби нарцистично дори с Христо Ботев.“ Защото, оттук нататък, младите поколения вече едва ли ще свързват връх Околчица с гибелта на Христо Ботев. Ще го свързват с разширеното самоубийство на Ивайло Калушев...

Хората, които са запознати с мои предишни текстове, вероятно са забелязали, че професионалният ми интерес е насочен към нарцисизма в неговите патологично- деструктивни форми. Така е и в този случай.

С всеки материал, който изчитах, изслушвах или изглеждах, хипотезата ми, че за Ивайло Калушев може да се мисли като за човек със  злокачествено нарцистична патология (по критериите на Кернберг), злоупотребявал нарцистично наистина с всичко, което му се е предоставяло като възможности за печалба и изгода, се подкрепяше от все повече  факти. Оказва се, че този човек е злоупотребявал до такава степен нарцистично (а с някои и сексуално) с поверените му малолетни и непълнолетни момчета, с родителите им (индоктринирайки и инструментализирайки ги за собствени користни цели), с будисткото учение, със званието „Лама“, с държавата, с материални ресурси от дарители, а най-накрая и с Ботев, че психоаналитично мислещият терапевт логично си задава въпроса - дали със самия Ивайло Калишев  не е било (нарцистично) злоупотребено в детството и юношеството му така, че в поведението му на възрастен злоупотребата с другите да се е превърнала в едно постоянно несъзнавано реинсцениране на една детско/юношеска травма?
Случаен ли е изборът в младите му години да се посвети и отдаде на изследването на подводни пещери, които, гледайки филма „Неизследваното“, наподобяват дълбините на човешката душа с нейните тайни, светли, тъмни и смъртоносно опасни страни? Несъзнавана необходимост от осветляване на слепи петна и сенки от собствения живот, биография, семейство? Защо в състояния на дълбок хипнотичен транс той е докарвал непълнолетните си избраници - последователи до там, да си спомнят, че в миналото бащите им са  били злоупотребили сексуално с тях? Защо точно бащите им? В този смисъл за мен  „Неизследваното“ изглежда остава неговата психика, която се е нуждаела от професионален терапевт. Което пък ми обяснява моя неимоверно силен професионален интерес към случая. Филмът не ме възхити, филмът ме натъжи с безкрайната самота, която ме накара да почувствам. Тук спирам с моите глъбинно-психологически асоциации. От уважение към живите близки на мъртвите…

- Каква символика внушава с „Борба“ Калушев, с избора на Околчица за свое лобно място?

- Изборът на Околчица като място на деянието и публикуването на „Борба“ на Ботев свързват индивидуалната психодинамика на Ивайло Калушев с българската национална памет: Калушев инсценира своя крах не само в сянката на могъщия си баща, но и в сянката на мъченика-герой Ботев, за да може вътрешно да преживее действията си не като престъпен срив, а като последна „героична борба“ и жертва в името на една по-висша истина. Така нарцистичната личностова организация се сплита с една политико‑митологична сцена, която му позволява да слее в едно ролите на извършител, жертва и герой в един единствен, разрушителен край.

От психоаналитична гледна точка изборът на Околчица и публикуването на Ботевото стихотворение „Борба“ на личната стена във фейсбук като вид предсмъртно писмо, може да се тълкува като силно концентрирана, символична инсценировка на вътрешен сценарий от фантазии за жертва, извършител и спасител, при това чрез силно нарцистично идентификационно сливане с фигурата на националния герой Ботев.

Околчица е място на националната памет за смъртта на Ботев във въоръжената борба срещу османското владичество, място на героична жертвена смърт за „народа“ и „свободата“. Извършвайки там разширеното самоубийство, Калушев инсценира собствената си смърт в контекста на представата за геройство и подвиг – сякаш иска да придаде на хаотичните си, разрушителни действия смисъла на „историческа“ или „революционна“ жертва.

Публикуването на „Борба“ малко преди деянието подсказва, че Калушев инсценира преживяването си като последна, отчаяна борба срещу вътрешни и външни „тирани“, които възприема като непоносими – държавни институции, упадъчно общество, а може би и конкретни близки хора. В логиката на разширеното самоубийство другите биват въвлечени чрез лична фантазия за изкупление или гибел. Убийството се явява като „освобождение“, „спасение“, последвано от самоубийство като собствен „акт на очистване“. Идентификацията с Ботев предлага за това културно подплатен сценарий: собственото убийство (самоубийство) може несъзнавано да бъде преосмислено като героичен акт, не като престъпен провал, а като трагичен, „необходим“ кулминационен момент на борба срещу среда, възприемана като корумпирана, враждебна и безсмислена.

- Изучавате и изследвате  нарцисизма в неговите патологично-деструктивни форми – откривате ли белезите му в тази трагедия, как го разпознавате?

- Настоящите ми разсъждения и преценки се осъществяват изцяло постмортално и се основават на обществено достъпни медийни съобщения, публикации и филмов материал. Тъй като не са възможни нито собствени изследвания, нито пряко проучване на изследваното лице, както и актуални психологически тестове, субективните преживявания, вътрешните мотиви и евентуалните психопатологични състояния към момента на извършване на деянието могат да бъдат проследени само хипотетично и в ограничена степен.

Подчертавам, че преценките ми са сформирани единствено и само въз основа на информации от официалните, всекиму достъпни източници, поради което нямат претенции да са единствената възможна истина.

Медийните публикации сочат за мен, че при Ивайло Калушев са били налице ясни нарцистични черти (самоизтъкване, претенциозно поведение, липса на емпатия), както и манипулативен и експлоататорски стил на общуване; дали това отговаря на критериите за конкретно личностно разстройство или психопатия, не може да бъде преценено с необходимата сигурност поради липса на клинично изследване наживо и систематични предходни данни. Наличната информация сочи също към личност, с ясно изразени антисоциални черти, което в основни аспекти съответства на концепцията за повишена изразеност на психопатните характеристики (самовъзвеличаване, изразена склонност към манипулация, липса на емпатия към зависимите лица, инструментално насилие). Формална диагностика по смисъла на Hare Psychopathy Checklist (PCL-R) обаче не е възможна; поради това психопатията в тесния диагностичен смисъл не може да бъде установена посмъртно с необходимата сигурност, а може да бъде обсъждана само като вероятна хипотеза.

Въз основа на наличната информация не може да се установи с достатъчна сигурност и дали при Ивайло Калушев е налице специфично разстройство на сексуалните преференции (предпочитания) в смисъла на педофилно разстройство (МКБ-11/DSM-5). Въпреки че има индикации за сексуални действия и злоупотреба с поне едно непълнолетно момче, липсват достоверни данни за продължителен, преобладаващ сексуален интерес към деца в предпубертетна възраст в смисъла на диагностичните критерии (трайни, фокусирани модели на възбуда, повтарящи се фантазии, съответно поведение в продължение на дълъг период от време).

Следователно педофилията или педофилното разстройство не могат да бъдат надеждно диагностицирани посмъртно, а най-много да бъдат обсъдени като възможност.

Според медийните публикации по-нататък Ивайло Калушев се е проявявал като социално адаптиран, интелектуално влиятелен мъж, който се е представял като „лама“ и духовен учител, като по този начин е изградил значителна позиция на авторитет и власт спрямо своите последователи, особено спрямо по-млади мъже. Очевидно той е използвал тази позиция, за да привърже към себе си емоционално зависими, отчасти страдащи от зависимости или по друг начин уязвими тийнейджъри и млади възрастни, и да се възползва от тяхната нужда от ориентация, принадлежност и търсене на смисъл в живота. В описаните взаимоотношения – между другото и с тогавашния 15-годишен Валери Найденов – се откриват ясни признаци за поведение, нарушаващо граници, както и използваческо такова, включващо сексуални действия при силно изразена разлика във властовото превъзходство и зависимостта в полза на Калушев. Поведението спрямо Валери Найденов показва значителната готовност на Ивайло Калушев да пренебрегва личните и сексуални граници на другите, и да се възползва от особената уязвимост (юношеска възраст, проблеми със зависимостта, духовно търсене).

- В психиатрично-психоаналитичен аспект коя е най-тежката сянка, която тежи над „Петрохан“ и групата на Калушев?

- Според мен при Ивайло Калушев това е сянката на биологичния му баща, както и произтичащата от него дълга сянка на ДС.

За мен съществува неоспорима връзка между смъртта на бащата на Ивайло Калушев през 2024 година и разширеното самоубийство в началото на 2026 година. Към разширеното самоубийство на Ивайло Калушев при Околчица причислявам и самубийствата, към които той е склонил тримата мъже, стоящи на по-ниско йерархично ниво в деструктивния му култ и намерени мъртви пред хижа Петрохан.

Допускам, че синът не успява да преработи загубата на влиятелния си баща и изпада в депресивно състояние, което се е засилвало с времето до кулминационния пункт на трите подстрекани от Калушев самоубийства и неговото разширено самоубийство.

Психоаналитично погледнато, е възможно смъртта на бащата – фигура, която е въплъщавала скрита власт, връзки и „застраховка“ срещу наказателните органи, да е допринесла за усещането на предстоящо срамно разкритие, страх от наказателно преследване и заплаха за изобличаване, при една нарцистично‑грандиозно структурирана личност. Така смъртта на бащата може да се приеме като дългосрочен дестабилизиращ фактор, но не и като непосредстевен отключващ момент за трагедията „Петрохан/Околчица“.

Конкретни данни за детството на Ивайло Калушев са малко известни на обществеността. Има обаче индикации за ранни преживявания с бащина фигура, свързана с власт, със секретност, с двойни роли (официално гражданин, неофициално агент), с тестове за лоялност и с висока стойност на послушанието. Изречено с психоаналитичната терминология, това би могло да доведе до интернализация на един раздвоен образ на бащата.

- Опишете този образ?

- От една страна той бива идеализиран като силен, знаещ баща (сигурност, принадлежност, „посветен“), но от друга страна като заплашителен, контролиращ, потенциално наказващ баща (страх от разкриване, предателство, изключване).

Публично е известно, че родителите на Ивайло Калушев се разделят, когато е бил дете. Точното време на развода не е отразено в нито един от достъпните ми източници, но той е бил осъществен със сигурност през 80- те години на миналия век, когато Ивайло е бил най-много на 12–13 години, а може би и по- малък. Наличните данни очертават една констелация, при която отсъстващо-присъстващият биологичен баща действа като скрит структурен организатор и съучастник в дейността на сина. Дългогодишната тясна връзка с биологичния баща Георги Калушев— не въпреки, а заради развода — изглежда е била рамката, в която се изграждат идентичността, методиката и конспиративната организационна логика на Ивайло Калушев.
Затова менно бащата – Георги Калушев, роден през 1944 г., преподавател по бизнес администрация в УНСС и дългогодишен сътрудник на ДС с псевдоним „Живко“, се оказва ключът към една биография, която без него остава неразгадаема.

Противно на обичайния стереотип за сектантския водач като продукт на бащина празнота, наличните данни рисуват друга картина. „Бъдещият лама поддържа добри отношения и с двамата си родители“, отбелязват разследващите медии, като уточняват, че „бащата Георги бил по‑благосклонен към заниманията на Ивайло“ и че „Георги дори споделял духовните практики на сина си в началото, когато бил традиционен будист“. Бащата не е възразявал срещу култа, а е бил периферен участник в него, мълчалив легитиматор, а в най‑близкия кръг около хижата дори е „бил приятел с всички от хижата, особено с Ивайло Иванов“.

Това променя изцяло психодинамичната рамка. Не става дума за син, който в отсъствието на бащата си изгражда заместваща мъжка фигура – сектантския гуру – а за син, чиято грандиозност е била огледално отразявана и потвърждавана от собствения му баща. 

Бащата е бил допуснат вътре, но не като коректив, а като свидетел и съучастник в нарцистичната конструкция на сина. Изглежда, че синът унаследява от баща си не само възможната държавна закрила, но и самата оперативна граматика – конспиративната затвореност, управлението на „поверени лица“, вертикалната йерархия с невидим връх, езиковата двойственост между явно и скрито послание. Будистката общност на Ивайло Калушев е пресъздала, в езотерична опаковка, структурата на агентурната мрежа на бащата. Идентификацията тук не е с лицето на Георги Калушев, а с неговия функционален модел.

В биографията на Ивайло Калушев връзката баща–син може да се мисли като социализационна матрица, в която прикритата власт, секретността и инструменталното отношение към хората се нормализират рано в живота на сина. Бащата явно е функционирал по‑скоро като модел и фигура на държавно‑служебно влияние, „човек на системата“, по-скоро като опора чрез властта на Държавна сигурност и преображенията й след 1989 година, отколкото като стабилна емоционална опора. Психоаналитично погледнато култовото лидерство на Калушев изглежда като трансформация на този усвоен „службистки“ модел на власт в духовно надградено поле, в което другите се използват за стабилизиране на една грандиозна, нарцистично оцветена идентичност, допускаща тяхното пълно превръщане в жертви и дори насилствена употреба с тях. В този смисъл на нарцистична злоупотреба с другите падат в жертва не само още пет млади живота, но и самият Ботев...

От баща си, Георги Калушев, публично видим най-вече като функционер и дългогодишен агент/служител на службите за сигурност, синът привиква на живот и социализация в среда на йерархия, на секретни операции, на разцепление между „посветени“ и „масата“. У синът явно още от рано укрепва чувството за изключителност и принадлежност към „вътрешни кръгове“. Той вероятно научава от баща си също, че е нормално да се живее в системи на скрита власт и двойна реалност („вътре ние си знаем, навън прикриваме“), както и да се гледа на хората като на ресурс за полезна информация, за лоялност и за полезност.

Ранното детство на Ивайло Калушев протича в семейна среда, която е ориентирана към контрол и власт. Очебиен е фактът, че той не завършва Френската езикова гимназия, в която е учел. От медии научаваме: “…Майката на Калушев твърди, че синът ѝ е бил човек с разностранни интереси и от дете е бил изключително буден и интелигентен.

В 10-и клас е напуснал езиковата гимназия, в която е учил, като същото лято е изчезнал за около три седмици. Майката посочва, че когато се върнал, Калушев заявил, че е бил в пещера „Духлата“ и се е интересувал как човек може да оцелява в природата.

След като завършил средно образование във вечерна гимназия, за кратко се интересувал от актьорско майсторство, а след това баща му го записал онлайн в университет в Ню Йорк приложна фотография….” 

Няма данни да се е дипломирал с някоя общопризната професия. Дали още от ученическите му години не са били налице трудности с вграждането му в обществената среда с нейните норми, което му е попречило да завърши редовно училище и да изучи общопризната професия?

Случайно ли е, че тъкмо по това време основава заедно с биологичния си баща  „Сдружение Международен център за обучение“? Явно, линията на развитие не е вървяла от „нормално семейство“ към деструктивния култ, а от среда, която и без друго е била ориентирана към контрол и власт, към нова сцена, но със същия модел на контрол и власт. По-късните елементи, типични за култовете, а именно изолация, строга йерархия, сакрализирана власт, манипулативно използване на зависимости, отговарят на структурни принципи, които синът би могъл да е научил от баща си (спецслужби, непрозрачност, оперативно мислене) и да ги е прекодирал религиозно.

Комбинацията от:
а) баща, заемащ тайна властова позиция,
б) елитарен, интелектуален семеен стил на живот и
в) по-късно изграждане на изолирана система с абсолютна духовна власт,

подкрепя хипотезата за вътрешно усвоена грандиозност при Ивайло Калушев („призвание за нещо по-висше“), съчетана с придобито умение за пазене на тайна и манипулативни техники.
В описанията на култа се проявяват класическите характеристики на нарцистично-култовите лидери: месианско самовъзвеличаване, обезценяване на външни лица, легитимиране на насилието/саможертвата като „духовна трансформация“, което добре се вписва в модел, при който синът превръща бащиния модел на власт чрез структура във власт, чрез трансцендентност.

- Кое е водещото в матрицата баща-син, как през годините се е видоизменяла и моделирала тази матрица, в какво се е превърнала, за да се стигне до  драмата от началото на февруари?

- През лятото на 2024 г., 80‑годишният Калушев‑старши умира. Това е точката, в която вътрешният пейзаж на сина започва да се срутва. „Ивайло Калушев трудно преживял смъртта на баща си през лятото на 2024 г., изпаднал в депресия и поведението му се променило рязко в следващите месеци“, пишат медиите. „След това синът му радикализирал духовните си практики." Често говорел за баща си. „Започнал да обсъжда с приятелите си смъртта и вярвал, че след нея човек отива в друго измерение." Психолозите допускат, че „е искал да види баща си там, където е отишъл с последователите си от сектата“.

Това е пример като по учебник за патологична скръб при една нарцистично‑грандиозна личностова структура. Със загубеният идеализиран обект не може да се извърши сбогуване – защото сбогуването изисква разделяне, а разделянето би разрушило вътрешната конструкция на величието. Затова обектът бива погълнат, а след това (тъй като вграденото вече е мъртво), и собственото (селфът) трябва да бъде умъртвено, за да последва обекта. Така самоубйството представлява и акт на ново съединение с бащата (по класическата схема на Фройд „Скръб -и- меланхолия“, допълнена в случая с будистката реинкарнационна идиоматика „преселване в друго измерение“).

Между бащата и сина е съществувало обаче и още нещо много важно, което в крайна сметка се оказва и смъртоносно: т.нар.нарцистично огледало. Бащата е отразявал грандиозността на сина, без да я коригира; синът е продължил функционалния модел на бащата, без да го преосмисля. Когато огледалото се разбива през лятото на 2024 г., синът остава сам пред собственото си изображение – и в продължение на осемнадесет месеца тихо подготвя присъединяването си към обекта, който вече не може да го отразява. Между лятото на 2024 г. и февруари 2026 г. лежат осемнадесет месеца на тиха психическа декомпенсация, а в кемпера под Околчица синът не само се самоубива, но и довършва, в окончателна форма, едно прекъснато бащино отражение. Убивайки двамата си млади последователи, и склонявайки другите трима мъже от хижа Петрохан към самоубийства, Ивайло Калушев строшава всички свои нарцистични огледала, защото без бащиното огледало, те губят значение. Искайки да се слее отново с баща си в отвъдното, той обаче ги взима като свои нарцистични удължения със себе си.

След смъртта на бащата, под натиска на опасността от разследвания, рискът от публично разобличаване с тежки обвинения, крехкият баланс в психиката на Ивайло Калушев се срива напълно. Появяват се депресивни елементи (чувство за пълна безизходица, суицидна крайна логика) и вероятно психотични моменти (налудни представи за специална мисия, параноидно тълкуване на средата). В тази ескалация разширеното самоубийство се превръща в отчаян опит непоносимата вина, срамът и безсилието да се преведат в драматичен разказ за жертва и „изкупление“.

- Как е функционирал свръх АЗЪТ на Калушев, надценена ли е била представата му за самия него в личното му възприятие – като „спасител“, „гуру“, „учител“, човек със свръх способности…

- Определено. От всичко известно до тук, Ивайло Калушев може да бъде интерпретиран предимно като личност с грандиозен, морално надценен образ за себе си – като „спасител“, „гуру“, „учител“ – който използва другите, особено деца, за нарцистично себеутвърждаване, контрол, а вероятно и за сексуална експлоатация. Неговият Свръх-Аз явно не е функционирал като зряла, ограничаваща инстанция, а като грандиозна, ригидна морална власт, която се самоузаконява като „по-висша“. Съществуването на Калушев като гуру (лама, спелеолог, лидер на малка, изолирана от външния свят общност) изглежда като пресъздаване и превъплъщение на бащината фигура на биологичния му баща, този път в ролята на „знаещия баща“, на когото се подчиняват деца и родители. Калушев привързва непълнолетните силно към себе си, позволява им да живеят при него (България, Мексико), отделя ги от родителите им, подчертава, че само той може да им предаде „истинския“ живот, емоционалната интелигентност, силата. Така възниква едно двойно движение: Калушев присвоява бащинската функция и „осиновява“ децата психически; едновременно с това децата се използват от него като източник на нарцистично себеутвърждаване, контрол и – според обвиненията – също така и за сексуална експлоатация.

- Сянката на ДС присъства като дебела червена линия в цялата история, родителите на кръга около Калушев са свързани със службите, а ДС се прелива и в отношенията с дарителите, какви следи са оставили тези обвързаности?

- Смятам, че ДС присъства като структурираща сянка по линия на биологичния баща на Ивайло Калушев и като обяснителна рамка за средата, в която е функционирал на тоталитарни принципи този патологично-деструктивен култ.

Хипотетично допускам, че ДС- социализацията на бащата Калушев е дала на сина Калушев готов модел, по който той изгражда своя култ: тайна, йерархия, двойна реалност, оперативно използване на хора, ресурсен контрол. Този модел, по който се е действало в структурите на ДС е „преведен „според мен, в последствие в култовата форма. Това е моят психодинамичен прочит на формирането на лидерската структура в групата на Калушев. В тази рамка ДС не е „извършител“, а матрица на формиране на един тоталитарен групов живот, но същевременно и пазеща ръка над него. По тази причина, може би, ДАНС и МВР само са наблюдавали, без да се намесват, знаейки, че над тях се разпростира сянката на бившата ДС, която, по неписан закон, не притеснява децата на кадрите си. Още повече, че минимум един  понастоящем жив баща, който е бил част от структурите на ДС в миналото, е имал продължителен поглед върху нещата, които са се случвали.

- Психопатия и сексуално разстройство – може ли това да е диагнозата на хората от сектата?

- Невъзможно и неетично е да се поставят психиатрични диагнози по ICD (МКБ) или DSM послесмъртно на лица, които не сме преглеждали приживе.

Допитването ми до ИИ Perplexity дава обаче следната хипотетична диагностична характеристика на Ивайло Калушев:

„Садистично-педофилен злокачествен нарцисизъм, синхронизиран с „аз“-а, с високофункционална психопатична структура (доминантност на фактор 1 според Хеър), вграден в самосъздадена псевдорелигиозна система от санкции („Sky Dharma“), инструментално подсилен чрез професионализирана хипноза и ритуализирано приложение на психоделични вещества, операционализиран в диадично-нарцистично семейно поле с хомологична родителска патология и институционално съучастие. Крайна фаза: разширено самоубийство като терминално упражняване на контрол след нарцистична декомпенсация, в следствие на опасност от публично разкритие и разобличаване“.

Дали тази хипотетична преценка ще се потвърди от експертизите, които, до колкото знам, се изготвят в момента, предстои да видим.

- Ако се придържаме към версията на МВР и прокуратурата, как е успял Калушев да въздейства върху трима да се самоубият, а другите двама младежи да приемат, че той трябва да ги убие?

 - Мисля, че на този въпрос би могъл да отговори най-добре специалист по въпросите на сектите и култовете.

Но аз лично допускам, че Калушев е конструирал едно епистемно затваряне, при което неговите трима сподвижници и учениците му повече не са можели да различават между собствените си спомени и индуцираните чрез внушение, между собствените си желания и приписаните им, между собствения си глас и неговия.

Епистемичната затвореност обозначава състоянието, при което нормалните коригиращи механизми, с които здравият Аз проверява своята реалност, са систематично изключени. От клинична гледна точка това са четири механизма:

reality-monitoring (мониторинг на действителността), социалната валидация, афективното калибриране и езиковата саморефлексия. Когато и четирите са изключени, субектът вече няма достъп до външния свят, откъдето би могъл да провери своята действителност. Няма вече врата, през която да може да проникне алтернативна гледна точка.

В случая със сподвижниците и учениците на Калушев от култа, четирите коригиращи механизма са били последователно и систематично изключвани от Калушев: reality-monitoring (мониторинг на действителността), който разграничава спомените за реални събития от фалшиви, внушени спомени е бил изваден от строя чрез прилагане на повтарящи се дълбоки трансови състояния, чрез имплантати за минали животи, и чрез прилагане на наркотични вещества като псилоцибин например; социалната валидация, сверяването на собственото възприятие с независими други също е била извадена от строя чрез изолация и доктриналното демонизиране на външни връзки; афективното калибриране, разпознаването на собствения дискомфорт като ориентировъчен сигнал е било обърнато в противоположното от Калушев чрез кармично преформулиране („ти всъщност го искаш“); и езиковата саморефлексия, т.е. формулирането на собствените преживявания със собствени думи е било заместено чрез усвояването на груповата терминология (мантри, групов речник и т.н).

Когато и четирите механизма са извън сила, субектът няма повече достъп до едно „външно“, с което да може „да си свери часовника“. Здравата личност, така както я описват Кохут, Боулби и Фонаги, е диалогично образувание, което се поддържа в постоянното опосредстване между вътрешен и външен свят. Епистемното затваряне прекратява този диалог. Това, което остава, е едно Аз, което чува вече само един-единствен глас – този на учителя, който едновременно е и единственият свидетел на собствената „истинска“ идентичност. Това е причината защо излезлите от такива групи не „се събуждат“ просто, когато им се представят факти: фактите, за да действат, имат нужда от функциониращ апарат за проверка на действителността. Ако този апарат е отнет, фактите се отблъскват от груповата реалност както дъждът от стъклен похлупак.

- Как би изглеждало това затваряне през призмата на деструктивния култ към Калушев?

- Групата започва да приема своя лидер Калушев като основен източник на истина.  Външните хора — родители, медии, институции — се възприемат като „неразбиращи“, „враждебни“ или „покварени“. Всяка критика отвън автоматично се интерпретира като атака срещу „мисията“ или общността. Членовете постепенно губят доверие в независими източници на информация и проверка.  Така системата се самозатваря: вътрешните вярвания се потвърждават единствено от самата група.

Това е класическият механизъм на епистемично затваряне: групата вече няма реален коректив отвън.

Това, че накрая, когато тримата мъже в тъмни качулки излизат пред камерата, засмиват се, казват „Е, тръгваме ли?" и после подпалват къщата си, за да се прострелят пред нея показва, че този е последният и окончателен симптом на същата операция. Който отстъпи на учител своите спомени, своите желания и своя глас, може накрая да му отстъпи и своя живот, и своята  смърт. В случая тримата мъже не са действали срещу своя разум; те са действали в рамките на разума, който им е бил останал, след като всички останали източници на разум са били пресъхнали.

Психиатрите, които познават в психиатричната си практика харизматично водените общности, знаят, че най-ефективните секти и култове не привличат най-слабите, а най-надарените хора. Те селектират по три качества, които в комбинация са редки, но поотделно могат да засегнат всеки от нас – идеализъм, интелигентност и не съвсем утолен нарцистичен глад. Идеализъм, защото създава готовност за подчинение пред „по-висша кауза“. Интелигентност, защото дава на водача онова, от което той се нуждае: изпълняващи ръце и глави, които осъществяват грандиозните му проекти. И нарцистичният глад, защото той образува онзи емоционален вакуум, в който нахлува фантазмата за избраност на учителя: „Ти не си като другите. Ти принадлежиш към малцината, които разбират."

- До колко Калушев и групата са били част от общата действителност или са заживели в собствена, виртуална вселена, която в един момент се е оказала реалност?

- В случая „Петрохан/ Околчица“ най‑пoлезно е да мислим не в тесните рамки на учебниковата диагноза „споделена психоза“ (или „индуцирана психоза“), а като за една обща, фоли‑подобна реалност (тук терминът „фоли“ е използван в смисъла на Folie à plusieurs/ Folie à beaucoup), при която група хора постепенно са напуснали  полето на общочовешката ни действителност. Тяхната действителност не е просто „култова идеология“ или модна духовност, а плътно, затворено обяснение за света – със собствени истини, морал и логика на жертвата и смъртта. В центъра стои фигурата на Калушев – харизматичен водач, който се самопредставя като учител, лечител, човек с „особен“ достъп до съдбата и отвъдното. Около него се кондензира един мистично‑грандиозен образ: той знае, той вижда, той „чува“ онова, което другите не могат. Неговото слово тежи повече от закона, от семейството, от институциите. В такава настройка всяка негова прищявка може да се преживее като прозрение, а всяка граница – като препятствие пред „истинския път“. Малката общност, която се формира около него заживява в този ореол. Наред с идеализирането на „Учителя“ постепенно се наслагват и други мотиви: усещане, че „ние сме избрани“, че сме в особена мисия; усещане, че отвън идват заплахи, неразбиране, преследване. Официалната действителност започва да изглежда враждебна, куха, морално по‑ниска от вътрешната „истина“ на кръга. Там, където такава групова психика се затвори, границата между фанатична вяра и истински заблудно убеждение става неясна. За някои от участниците става почти невъзможно да разграничат мисълта „той е специален“ от твърдението „той има право да определя дали да живея или да умра“. Смъртта, която за външния свят е крайна катастрофа, може да се появи в тази вътрешна логика на култа като „жертва“, „преход“, „изход от корумпирания свят“. Когато смъртта е достатъчно дълго опитомявана с езика на духовността и внушението, тя престава да изглежда реална и плашеща.
В този смисъл можем да говорим за „фоли‑подобна, споделена заблуждаваща реалност“: едно ядро от мистично‑грандиозни и параноидни идеи, което изхожда от водача и постепенно се внедрява в психиката на близкия кръг чрез индоктринация. Някой вярва повече, друг – по‑малко, но общата картина се поддържа, често въпреки фактите, въпреки очевидните противоречия. И именно тази споделена картина позволява на групата да стигне толкова далеч – чак до точка, в която смъртта на шестима души може да се преживее вътре в системата не просто като ужас, а като почти „логичен“ последен акт.
Така погледнато,

 „Петрохан/ Околчица“ не е само криминален случай или поредната история за култ. Това е пример колко лесно една група – водена от нарцистично‑параноиден лидер и подкрепена от уязвими, доверчиви и безкритични хора– може да се отдръпне от общата действителност и да заживее в собствена, фоли‑подобна вселена. Под широко затворените очи на наказателните органи, задрямали под дебелата сянка на ДС…

- Имате ли диагноза за обществото, което търси други мотиви и версии за драмата?

- Всяко общество е съставено от хора с най-различни индивидуалности, с най-различни възгледи, страхове, преживявания, личен опит, предпочитания и отрицания. Затова е невъзможно да се постави диагноза на което и да било общество.

Недоверието в институциите тласкат хората към конспиративни теории. Освен това, една масова манталитетната черта на българина е изразената му склонност към магическо мислене, вярванията му в оракули, магове, екстрасенси, ясновидци, медиуми, с което си обяснявам и въздействието, което са имали Калушев и групата му върху редица политици и богаташ(к)и със съмнителна степен на интелигентност, посещавали чести хижа  „Петрохан“.

Утешителното в случая на това трагично разширено самоубийство е, че в собственото си преживяване Калушев е останал за себе си героичният, готов на саможертва баща/герой Ботев, а убитите от него и тримата самоубили се са се възприели едновременно като „спасени“ и „отведени“ от този свят, който са смятали за „едно чудовищно място“. Утешително е също, че в момента на смъртта си не са изпитвали смъртен страх или ужас. Отишли са си със съзнанието за съзвучие със себе си и с вселената, в желанието си да се слеят с една могъща бащина фигура, от която всички са имали нужда в земния си живот.

С всичко останало от тази трагедия, близките на жертвите трябва да намерят сили и начин да продължат да живеят...

    Димитър Иванов