Историята на Иванка-най-щастливата самотна майка в България

Вяня с детето си в скромното общинско жилище през пролетта на миналата година. Майка и син току що са се събрали отново.

Иванка Асенова е на 26 години, а изглежда като дете. Раменцата слабички, като на момиченце.

Лицето й –скрито зад буйни коси, от които се открояват само светналите й очи.

Цялото й същество е устремено към тупуркащото наоколо 3-годишно момченце Костадин. Детето, което я направи боец за живот. Живот, подчинен на една-едничка цел, да създаде за двама им семейство.

Тя не иска да знае кои са родителите й. Прочела е само имената им в картона, който единствен неотлъчно я придружава навсякъде- израсла е по социални домове. До девическата й 15 годишнина  в чепеларското село Орехово.

Днес дори не може да зърне „къщата”, приютила сълзите и мечтите й - домът е закрит преди няколко години.

За да има 12 клас я прехвърлят в училище за деца със здравословни проблеми в смолянското село Славейно. Там усвоява занаята на шева и кройката, и позакрепва физически. Минерална вода, процедури и подходяща физическа терапия.

Нещо обаче я тегли към Чепеларе и веднага след завършването Ваня се връща в родопското градче.

За да се влюби, зачене и разлюби. За да изиграе отново сама главната роля в житейска пиеса - борец за обич. Нито за миг не помисля да се отърве от бебето, нито пък да му остави едно картонче с нейното име, което да го съпътства в живота.

Посвещава се на зреещата в утробата й обич с цялото си сърце и планира да бъдещето им. От службите в Чепеларе я насочват към Пловдив, където има подходяща структура - социално звено "Майка и дете".

Благодарна е на приятелка, която я подкрепя да постъпи там.

Малкият Костадин изревава на 21 май 2008г. и си идва със Светията -кръстник.

Слабата  фигурка на Ваня е изцедена от усилията да откърми сина си до първата му годинка. Целият екип е изумен от младата майка. Специалистите от дома цитират научни изследвания, според които в мозъка на деца, без подходяща социална и семейна среда, липсват цели зони на мозъчна активност. Как това крехко момиче компенсира липсата им, за да бъде добра майка?- питат се. "С много любов", отговаря им Ваня мълчаливо. Но когато срокът за престоя им в институцията свършва, тя и синът й вече са на улицата.

Така пристигат в Смолян. Тя започва работа в склад на „Червения кръст”, после става и шивачка, но я съкращават, парите свършват бързо. Няма дори за хляб, камо ли за наема.

Социалните служби я съветват да даде сина си в дома за сираци в Широка лъка. Нея самата вземат в „Защитено жилище”, където няма право да вземе детето.

Изплаква мъката от раздялата в малка тетрадка с претенциозното име „Дневник”. Изповедите върху хартия са майчините сълзи.

През септември миналата година пише и първото писмо на Костадин, който е почти на 2г. и 4м.

„Скъпи Коце, здравей. Пише ти мама. Пиша ти това писмо поради много причини. Първата причина е, че много те обичам. Съжалявам, че се разделихме, но то беше нужно за нашето бъдеще”.Росица Богалинска, която заедно с екипа на     дом"Майка и дете "в Пловдив подкрепя младата майка в трудната й съдба.

От социалната служба й отпускат целева помощ, но младата майка не успява да си намери работа и детето пак е изпратено в дома.

Ваня продължава да му пише писма, да му носи играчки. И да страда.

За новогодишните празници на 2009г. изпраща колет на приятелите си от социалното звено в Пловдив, за да им благодари и сподели мъката си за детето.

Целият екип е трогнат, но признават, че случаят „Иванка” е безнадежден - няма семейство, работа, пари, дом. И ако до няколко месеца не намери работа на трудов договор, Коцето може да бъде даден за осиновяване.

Хората от социално звено ”Майка и дете” в Пловдив запретват ръкави и решават, че за майчинството няма безнадежност, ако има човещина.

Чрез пловдивска телевизия успяват да се свържат с епископ Антоний, който до юни 2010г. е духовен водач в смолянска околия и служи във втората по големина цълква у нас "Св. Висарион Смоленски”.

Епископ Антоний: „Приех присърце този случай с Иванка. Тогава аз издирих телефона й, обадих й се, за да се чуя лично с нея. Исках тя да ми каже какви са й потребностите, какъв вид работа би могла да работи. Аз дори не бях се срещал с нея. След това направих среща с директора на болницата в Смолян доц. д-р Владислав Иванов, с когото имаме много добри приятелски отношения, който винаги е бил съпричастен към православната църква.

Свързах се след това с кмета на община Смолян г-жа Дора Янкова, която също откликна на проблема на Иванка. Слава Богу, постигнахме успех. Този успех е на всички – църква, институции, медии. Аз винаги съм казвал, че  всички институции трябва да си подадат ръка, а не всеки да се опитва сам да се докаже, защото благородната кауза трябва да бъде над всички”. 

В смолянската болница откриват работно място за Ваня и я назначават за санитарка в кардиологично отделение. С подкрепата на целия екип й дават друга работа, в кардиологията е непосилна за нея. 

Жената вече има работа и точно на Благовещение миналата година, след 8 месеца раздяла с Коцето, тя научава, че й  връщат сина.

Община Смолян дава малко жилище на младата жена, за да успява да плаща наема.

И сега Ваня живее истинския живот - всяка свободна минута е за детето й. Ежедневно му чете приказки, защото то единствено сред връстницитеси в целодневната детска градина не може да говори. Последиците от дома са на лице, но тя е убедена, че ще се справи. Ваня му купува книжки и играчки, всеки ден е на разходка с Коцето.

А всяка стотинка, остатък от малката й заплата, прибира в бурканче-касичка, за образованието на Костадин.

Ваня е най-щастливата санитарка в България - била е самотно дете, самотна родителка, самотна жена.

Сега е обичаща майка, с пълно сърце и син в прегръдките.

 

Чудомира Щерева

Източник: smolyan.bgvesti.net

Facebook коментари

Коментари в сайта

Последни новини