Чудесата на родопската Пещера-дух, човеци и съградено през векове

На входа на малкото селце Пещера на хвърлей място от Смолян ни посрещат единствените постоянни жители тук - бездомните песове с емблематични имена- Щерьо и Рамадан.

Гладни, но дружелюбни, лудо въртят опашки от радост, че виждат гости. Вместо улици между празните и почти срутени къщи се вият тревясали калдъръмени пътечки. Есенното слънце хвърля в краката само едрите сенки на високи комини, някои от които заплашително наклонени.

Тишината е пронизваща, стъпките се губят в нападалите листа и неусетно започваш да чуваш единствено ударите на сърцето си - като камбана с тъжна песен.
В края на 2012 г. от света си е отишъл и последният постоянен жител, който казвал, че живот в подобно място е наказание. Вървя по единствената уличка, на която той е живял и окъсвам дюля от превито от плод дръвче. Изведнъж от някъде чувам човешки глас: "Само две може, само две!". Оказа се единственият жител Крум Каваров - местен 88-годишен родопчанин.

Идва тук напролет, а преди първия сняг се прибира в Смолян. После остават само зидовете - притиснати в преспите и синджирите от стъпки на подивели кучета и диви зверове. Тук преди повече от три века бегълци от потурчването се заселват и създават селото, което

днес пази единствената църква в региона "Свети Димитър". Сега бегълците са към града.
Празничното оживление е веднъж на 365 дни- за Димитровден. През 1945 година местните наброявали над 260 души, а църквата не можела да побере миряните от няколко околни села.

Днес тя се оказва силният магнит, привличащ десетки за храмовия празник на 26 октомври. Само тогава селото е пълно и живо, хората идват с няколко автобуса, с коли и дори пеш от съседни махали и селца. За празничната служба пристига и свещеникът - отец Георги от Смолян,  има и курбан за здраве.

За да не се заличи Пещера от картата на света, 16 родопчани с местни корени са си направили временни регистрации като жители на селцето. Повечето идват за кратко - да посеят и оберат градинките в двора. През лятото се появяват летовници, мяркат се и собствениците на няколко ремонтирани и кокетни къщи.
Димитровден е единственият в годината, на който двете църковни камбани с интересна история бият празнично - в другите няма дори кого да опеят.

Докато го има бай Манол Бояджиев, ще я има и църквата, казват всички.

Той е на 77 и вече отдавна е пенсионер. Душата си е обрекъл на Господ. Неговият баща, отец Петър Манолов, бил последният свещеник в селото, в което служил половин век до 1983 година. Тайничко Манол си мечтаел да поеме църковните дела след баща си, но комунистическата власт променя съдбата на поне няколко поколения. Синът му се прощава с тайните си мечти и 33 години работи като асансьорен техник, докато се пенсионира.

"След смъртта на баща ми се обрекох на църквата. Това е обещанието ми пред Бога - да служа без пари колкото мога", изповядва той. И до днес е стожер на местната църква - всичко, което е нужно, прави го. Естествено се заема да пусне и ток в храма, защото има проблем с елинсталацията. Прекарва жици от своята къща, нищо че е поне на 300 метра по-надолу. Иначе няма да има литургия, а бай Манол е категоричен, че ще се грижи всичко да е в ред с храма, докато той диша и мърда.

Остава верен на клетвата и до днес служи като основен уредник, без нито лев заплата или облага за труда. Организира ремонтите на течащия покрив или счупените прозорци, купува свещи или нещо друго - все той е на линия. Пали колата, най-стария модел на "Москвич" -"Осмица", и тръгва от Смолян за Пещера. "Сигурно няма работещ като него в цялата област", шегува се той с добре поддържаното соцвозило в тъмносин цвят. Признава, че за планинските пътища е безценно.

Сега бай Манол има сериозен ангажимент с църковния купол - напукал се от голямото земетресение през 1928 г. От тогава цепнатината не е мръднала - така добре е конструиран и построен храмът. Но има опасност дъждовете да повредят стенописите. Затова преди 8 месеца писал на Пловдивския митрополит Николай. Поискал разрешение да продаде дървен материал от гората към храма, а с парите да направи нужния ремонт. До днес от митрополията ни вест ни кост - ни отказ, ни потвърждение. А бай Манол е наясно, че част от 17-те декара църковни гори могат да спасят положението.

Единствената църква "Свети Димитър" в смолянска духовна околия е построена през 1856 г., благодарение на доброволния труд не само на местните хора, но и на тези от околните села. 20 семейства 20 години преди това са събирали пари, за да вдигнат богоугодния строеж. За целта първо построили воденица, в която околните села да мелят житото си и да плащат "уем"- от своеобразния данък са купени греди, тикли, камъни, материали.

Храмът е вдигнат само за 40 дни според султанския ферман. Висок е около 10 метра, но е вкопан в земята и от единствената улица се вижда само покривът от тикли, под който са трите свода, носени от 6 монолитни каменни колони със здрава конструкция. През 1862 г. е бил осветен лично от Ксантийски митрополит Панарет и над 60 години остава само с бели варосани стени. Едва през 1924 година църквата е изографисана от известните смолянски художници, баща и син Петър и Атанас Стайкови. И до днес се води параклис, както я вписали в соцархивите, за да омаловажат значението й, макар че не само по канон отговаря на всички критерии за храм.
Щиляна Чакърова

Източник: smolyan.bgvesti.net

Facebook коментари

Коментари в сайта

Последни новини